Из увода на Фридрих Енгелс към
произведението на Маркс „Наемен труд и капитал“
„...Ние живеем днес при
господството на капиталистическото производство, при което една голяма и
постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу
работна заплата за притежателите на средствата за производство – инструменти,
машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство
производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за
живот – или тяхната парична цена, - която е средно необходима, за да го прави
работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя
поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури
размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че
паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.
И така, нашият работник получава
от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него
капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този
капиталист си прави приблизително следната сметка:
Да приемем, че нашият работник –
машинен шлосер – трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за
един ден. Суровината – желязо и месинг в необходимата предварително обработена
форма – струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на
същата парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият
работник, представляват пресметнато за еди ден и за неговия дял, стойност от 1
марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо
за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от
своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от
него разходи.
Откъде идват тези марки, които
капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа
икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които
съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд.
Следователно средната цена на нашата машинна част – 27 марки – би трябвало да е
равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27
марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер
да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка – в изгорелите
през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били
употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават
6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането
на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда,
прибавен от нашия работник към суровината. Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е
създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов
труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после
какво представлява „стойността на труда“.
„Стой!“ – извиква нашият машинен шлосер. „Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 мари. Каква е тая работа?“
Ако по-рано с нашата стойност на
труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо
противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме много повече, отколкото
ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за
капиталиста – 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата,
а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то
твърде различни!
Противоречието става още
по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа
труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа – 3 марки,
сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност
за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд.
Следователно – или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма
от другата, или 12 е равно на 6. И в двата случая се получава пълна
безсмислица.
Колкото и да се блъскаме, няма да
излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и
за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на
класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради
това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа
икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена
улица беше Карл Маркс...“
Няма коментари:
Публикуване на коментар