Националният въпрос

/Глава 6 от произведението на Й.Сталин – „За основите на ленинизма“/

От тази тема вземам два главни въпроса: 

а) постановката на въпроса; 

б) освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция.

1. Постановката на въпроса. През последните две десетилетия националният въпрос претърпя редица крайно сериозни изменения. Националният въпрос през периода на II Интернационал и националният въпрос през периода на ленинизма далече не са едно и също нещо. Те дълбоко се различават помежду си не само по обем, но и по вътрешния си характер.

По-рано националният въпрос се затваряше обикновено в тесен кръг въпроси, които засягаха главно „културните" националности. Ирландци, унгарци, поляци, финландци, сърби и някои други националности в Европа – такъв беше кръгът на непълноправните народи, от чиято съдба се интересуваха героите на II Интернационал. Десетки и стотици милиона азиатски и африкански народи, които търпят национално потисничество в най-груба и най-жестока форма, обикновено си оставаха вън от полето на зрението. Не се решаваха да поставят на една и съща дъска белите и черните, „културните" и „некултурните". Две-три празни и киселосладки резолюции, в които старателно се заобикаля въпросът за освобождението на колониите – това е всичко, с което можеха да се похвалят дейците на II Интернационал. Сега тази двойственост и половинчатост по националния въпрос трябва да се счита ликвидирана. Ленинизмът разкри това крещящо несъответствие, разруши стената между белите и черните, между европейците и азиатците, между „културните" и „некултурните" роби на империализма и по такъв начин свърза националния въпрос с въпроса за колониите. С това националният въпрос беше превърнат от частен и вътрешнодържавен въпрос в общ и международен въпрос, в световен въпрос за освобождението на потиснатите народи в зависимите страни и колониите от игото на империализма.

По-рано принципът за самоопределението на нациите се тълкуваше обикновено неправилно, като се стесняваше често до правото на нациите на автономия. Някои лидери на II Интернационал стигнаха даже дотам, че правото на самоопределение превърнаха в право на културна автономия, т. е. в право на потиснатите нации да имат свои културни учреждения, оставяйки цялата политическа власт в ръцете на господстващата нация. Това обстоятелство водеше към туй, че идеята за самоопределение от оръдие за борба против анексиите рискуваше да се превърне в оръдие за оправдаване на анексиите. Сега тази бърканица трябва да се смята за преодоляна. Ленинизмът разшири понятието самоопределение, като го изтълкува като право на потиснатите народи в зависимите страни и колониите за пълно отделяне, като право на нациите за самостоятелно държавно съществуване. С това бе изключена възможността да се оправдават анексиите чрез тълкуване правото на самоопределение като право на автономия. А самият принцип на самоопределението беше превърнат, по такъв начин, от оръдие за заблуждаване на масите, какъвто той без съмнение беше в ръцете на социал-шовинистите през време на империалистическата война, в оръдие за разобличаване на всевъзможните империалистически въжделения и шовинистически машинации, в оръдие за политическо просвещаване на масите в духа на интернационализма.

По-рано въпросът за потиснатите нации се разглеждаше обикновено като чисто правов въпрос. Тържествено провъзгласяване на „национално равноправие", безбройни декларации за „равенство на нациите" – ето с какво се занимаваха партиите на II Интернационал, като замазваха факта, че „равенството на нациите" при империализма, когато една група нации (малцинството) живее от експлоатацията на друга група нации, е гавра с потиснатите народи. Сега това буржоазноправово гледище по националния въпрос трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът смъкна националния въпрос от висотите на многообещаващите декларации на земята, като заяви, че декларациите за „равенство на нациите", които не се подкрепят с непосредствена поддръжка на освободителната борба на потиснатите народи от страна на пролетарските партии, са празни и фалшиви декларации. По този начин въпросът за потиснатите нации стана въпрос за поддръжка, за помощ, за действителна и постоянна помощ на потиснатите нации в борбата им против империализма, за истинско равенство на нациите, за тяхното самостоятелно държавно съществуване.

По-рано националният въпрос се разглеждаше реформистически, като отделен самостоятелен въпрос, без връзка с общия въпрос за властта на капитала, за събарянето на империализма, за пролетарската революция. Мълчаливо се приемаше, че победата на пролетариата в Европа е възможна без непосредствен съюз с освободителното движение в колониите, че разрешението на национално-колониалния въпрос може да се постигне мълчешката, „от само себе си", вън от широкия път на пролетарската революция, без революционна борба против империализма. Сега това антиреволюционно гледище трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът доказа, а империалистическата война и революцията в Русия потвърдиха, че националният въпрос може да бъде разрешен само във връзка и на почвата на пролетарската революция, че пътят за победата на революцията на Запад минава през революционния съюз с освободителното движение на колониите и зависимите страни против империализма. Националният въпрос е част от общия въпрос за пролетарската революция, част от въпроса за диктатурата на пролетариата.

Въпросът се поставя така: изчерпана ли са вече революционните възможности, които съществуват в недрата на революционно-освободителното движение на потиснатите страни, или не, и ако не са изчерпани – има ли надежда, основание да се използват тези възможности за пролетарската революция, да се превърнат зависимите и колониалните страни от резерв на империалистическата буржоазия в резерв на революционния пролетариат, в съюзник на последния?

На този въпрос ленинизмът отговаря положително, т. е. в смисъл че в недрата на националноосвободителното движение на потиснатите страни има революционни способности и че тия способности могат да се използват за събарянето на общия враг, за събарянето на империализма. В това отношение механиката на развитието на империализма, империалистическата война и революцията в Русия напълно потвърждават изводите на ленинизма.

Оттук произтича и необходимостта от поддръжка, от решителна и активна поддръжка на националноосвободителното движение на потиснатите и зависимите народи от страна на пролетариата.

Това не значи, разбира се, че пролетариатът трябва да поддържа всяко национално движение, всякъде и всякога, във всички отделни конкретни случаи. Думата е за поддържане на такива национални движения, които водят към отслабването и събарянето на империализма, а не към неговото укрепване и запазване. Има случаи, когато националните движения на отделни потиснати страни се сблъскват с интересите на пролетарското движение. Само по себе си се разбира, че в такива случаи не може и дума да става за поддържане. Въпросът за правата на нациите не е изолиран и самостоятелен въпрос, а е част от общия въпрос на пролетарската революция, подчинена на цялото и изискваща разглеждане от гледище на цялото. През четиридесетте години на миналия век Маркс беше за националното движение на поляците и унгарците, против националното движение на чехите и южните славяни. Защо? Защото чехите и южните славяни бяха тогава „реакционни народи", „руски предни постове" в Европа, предни постове на абсолютизма, докато поляците и унгарците бяха „революционни народи", които се бореха против абсолютизма. Защото подкрепянето на националното движение на чехите и южните славяни означаваше тогава косвена подкрепа на царизма, най-опасния враг на революционното движение в Европа.

„Отделните искания на демокрацията – казва Ленин, – в това число и самоопределението, не са абсолют, а частица от общо-демократическото (сега: общосоциалистическото) световно движение. Възможно е при отделни конкретни случаи частицата да противоречи на общото, тогава тя трябва да се отхвърли".

Така стои работата с въпроса за отделните национални движения, за възможния реакционен характер на тези движения, ако, разбира се, ги разглеждаме не от формално гледище, не от гледището на абстрактните права, а конкретно, от гледище на интересите на революционното движение.

Същото трябва да се каже и за революционния характер на националните движения изобщо. Несъмнената революционност на националните движения в грамадното число случаи е толкова относителна и своеобразна, колкото е относителна и своеобразна възможната реакционност на някои отделни национални движения. Революционният характер на националното движение в обстановката на империалистическото потисничество съвсем не предполага непременна наличност на пролетарски елементи в движението, наличност на революционна или републиканска програма на движението, наличност на демократическа основа на движението. Борбата на афганистанския емир за независимост на Афганистан е обективно революционна борба, въпреки монархическите възгледи на емира и на неговите привърженици, защото отслабва, разлага, подкопава империализма, докато борбата на такива „отчаяни" демократи и „социалисти", „революционери" и републиканци, като например Керенски и Церетели, Ренодел и Шайдеман, Чернов и Дан, Хендерсон и Клаинс, през време на империалистическата война беше реакционна борба, защото имаше за резултат разкрасяването, укрепването победата на империализма. Борбата на египетските търговци и буржоазни интелигенти за независимост на Египет по същите причини е обективно революционна борба, въпреки буржоазния произход и буржоазното звание на лидерите на египетското национално движение, въпреки че те са против социализма, докато борбата на английското работническо правителство за запазване зависимото положение на Египет по същите причини е борба реакционна, въпреки пролетарския произход и пролетарското звание на членовете на това правителство, въпреки че те са „за" социализма. Да не говоря вече за националното движение в други, по-големи колониални и зависими страни като Индия и Китай, всяка крачка на които към освобождение, даже ако тя нарушава изискванията на формалната демокрация, е мощен удар върху империализма, т. е. крачка несъмнено революционна. Ленин е прав, като казва, че националното движение на потиснатите страни трябва да се преценява не от гледище на формалната демокрация, а от гледище на фактическите резултати в общия баланс на борбата против империализма, т. е. „не изолирано, а в световен мащаб".

2. Освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция. При разрешаването на националния въпрос ленинизмът излиза от следните положения:

а) светът е разделен на два лагера: лагер на шепа цивилизовани нации, които притежават финансовия капитал и експлоатират грамадното мнозинство от населението на земното кълбо, и лагер на потиснатите и експлоатираните народи на колониите и зависимите страни, които съставляват това мнозинство;

б) колониите и зависимите страни, потискани и експлоатирани от финансовия капитал, са грамадният резерв и най-сериозният източник на сили за империализма;

в) революционната борба на потиснатите народи от зависимите и колониалните страни против империализма е единственият път за тяхното освобождение от гнета и експлоатацията;

г) най-важните колониални и зависими страни вече са тръгнали по пътя на националноосвободителното движение, което не може да не доведе до криза на световния капитализъм;

д) интересите на пролетарското движение в развитите страни и на националноосвободителното движение в колониите изискват съединението на тези два вида революционно движение в общ фронт против общия враг, против империализма;

е) победата на работническата класа в развитите страни и освобождението на потиснатите народи от игото на империализма са невъзможни без създаването и укрепването на общ революционен фронт;

ж) образуването на общ революционен фронт е невъзможно без непосредствената и решителна подкрепа на освободителното движение на потиснатите народи от страна на пролетариата на потискащите нации против „отечествения" империализъм, защото „не може да бъде свободен народ, който потиска други народи" (Маркс);

з) тази подкрепа означава отстояване, защита, осъществяване на лозунга – право на нациите на отделяне, на самостоятелно държавно съществуване;

и) без провеждането на този лозунг е невъзможно да се постигне обединение и сътрудничество на нациите в едно единно световно стопанство, което съставлява материалната база за победата на социализма;

к) това обединение може да бъде само доброволно, възникнало върху почвата на взаимното доверие и на братските взаимни отношения между народите.

Оттук следва, че в националния въпрос се различават две страни, две тенденции: тенденция към политическо освобождение от империалистическите вериги и към образуване на самостоятелна национална държава, която тенденция възниква върху почвата на империалистическия гнет и колониалната експлоатация, и тенденция към стопанско сближаване на нациите, която възниква във връзка с образуването на световния пазар и световното стопанство.

„Развиващият се капитализъм – казва Ленин – познава две исторически тенденции в националния въпрос. Първата: пробуждане на националния живот и националните движения, борба против всяко национално потисничество, създаване на национални държави. Втората: развитие и засилване на най-различни сношения между нациите, разрушаване на националните прегради, създаване на интернационалното единство на капитала, на икономическия живот изобщо, на политиката, науката и т. н.

Двете тенденции са световен закон на капитализма. Първата преобладава в началото на неговото развитие, втората характеризира зрелия и отиващ към своето превръщане в социалистическо общество капитализъм".

За империализма тези две тенденции са непримирими противоречия, защото империализмът не може да живее без експлоатация и насилствено държане на колониите в рамките на „единното цяло", защото империализмът може да сближава нациите само чрез анексии и колониални заграбвания, без които изобщо той е немислим.

За комунизма, напротив, тези тенденции са само две страни на едно и също дело, на освободителното дело на потиснатите народи под игото на империализма, защото комунизмът знае, че обединението на народите в единно световно стопанство е възможно само върху началата на взаимното доверие и доброволното споразумение, че пътят за образуването на доброволно обединение на народите минава чрез отделянето на колониите от „единното" империалистическо „цяло", чрез тяхното превръщане в самостоятелни държави.

Оттук необходимостта от упорита, непрекъсната, решителна борба против великодържавния шовинизъм на „социалистите" от господстващите нации (Англия, Франция, Америка, Италия, Япония и др.), които не желаят да се борят против своите империалистически правителства, не желаят да подкрепят борбата на угнетените народи в „техните" колонии за освобождаване от потисничеството, за държавно отделяне.

Без такава борба е немислимо възпитаването на работническата класа на господствуващите нации в духа на истинския интернационализъм, в духа на сближаване с трудещите се маси в зависимите страни и колониите, в духа на действителната подготовка на пролетарската революция. Революцията в Русия не би победила, и Колчак и Деникин нямаше да бъдат разбити, ако руският пролетариат не се ползваше със съчувствието и подкрепата на потиснатите народи на бившата Руска империя. Но за да спечели съчувствието и подкрепата на тези народи, той трябваше преди всичко да счупи веригите на руския империализъм и да освободи тези народи от националното потисничество.

Без това би било невъзможно да се заздрави Съветската власт, да се насади истински интернационализъм и да се създаде оная забележителна организации на сътрудничество между народите, която се нарича Съюз на съветските социалистически републики и която е жив първообраз на бъдещото обединение на народите в единно световно стопанство.

Оттук произтича необходимостта да се води борба против националната затвореност, ограниченост, обособеност на социалистите от потиснатите страни, които не желаят да се издигнат по-високо от своята национална камбанария и не разбират значението на връзките между освободителното движение в своята страна и пролетарското движение в господстващите страни.

Без такава борба е немислимо да се отстои самостоятелната политика на пролетариата от потиснатите нации и неговата класова солидарност с пролетариата на господствуващите страни в борбата за събаряне на общия враг, в борбата за събаряне на империализма.

Без такава борба интернационализмът би бил невъзможен.

Такъв е пътят за възпитанието на трудещите се маси от господстващите и потиснатите нации в духа на революционния интернационализъм.

Ето какво казва Ленин за тази двустранна работа на комунизма по възпитаването на работниците в духа на интернационализма:

„Може ли това възпитание ... да бъде конкретно еднакво за големите и потискащи нации и за малките угнетявани нации? за анексиращите нации и анексирваните нации?

Очевидно, не. Пътят към една и съща цел: към пълното равноправие, към най-тясното сближаване и по-нататъшно сливане на всички нации върви тук очевидно по различни конкретни пътища – също както например пътят към точката, която се намира в средата на дадена страница, от единия край на страницата върви наляво, а от противоположния край на страницата – надясно. Ако социалистът от великата, угнетяваща, анексираща нация, изповядвайки изобщо сливане на нациите, забрави макар за минута, че „неговият" Николай II, „неговият" Вилхелм, Георг, Поанкаре и пр. също са за сливане с малките нации (чрез анексии) – Николай II е за „сливане" с Га-лиция, Вилхелм II – за „сливане" с Белгия и пр., – то такъв социалист ще се окаже смешен доктринер в теорията и помощник на империализма на практика.

Центърът на тежестта на интернационалното възпитание на работниците от потискащите страни непременно трябва да бъде в пропагандирането и защитата на свободата за отделяне на потиснатите страни. Без това няма интернационализъм. Ние сме в правото си и сме длъжни да третираме всеки социалист от потискаща нация, който не води такава пропаганда, като империалист и мерзавец. Това е безусловно искане, макар случаят на отделяне да е възможен и „осъществим" преди социализма само един от 1000 случая ...

Напротив, социалистът от малката нация трябва да постави центъра на тежестта на своята агитация върху втората дума от нашата обща формула – „доброволно съединение" на нациите. Той може, без да нарушава своите задължения като интернационалист, да бъде и за политическата независимост на своята нация, и за нейното включване в съседната държава X, Y, Z и пр. Но във всички случаи той трябва да се бори против дребнавата национална ограниченост, затвореност, обособеност и да държи сметка за цялото и всеобщото, за подчиняване интересите на частното на интересите на общото.

Хората, които не вникват във въпроса, намират, че е „противоречиво" социалистите от потискащите нации да искат „свобода на отделяне", а социалистите от угнетените нации – „свобода на съединение". Но малко размишление показва, че друг път към интернационализма и сливането на нациите, друг път към тази цел от даденото положение няма и не може да има". 

ИЗТОЧНИК