Маркс за световните пари и космополитизма

"Както парите се развиват в световни пари, така и стокопритежателят се развива в космополит. Космополитичното отношение на хората един към друг е първоначално само тяхно отношение като стокопритежатели. Стоката сама по себе си стои над всяка религиозна, политическа, национална или езикова ограниченост. Нейният всеобщ език е цената, а нейната общност са парите. Но заедно с развитието на световните пари като противоположност на националните монети се развива и космополитизъм на стокопритежателя като вяра на практическия разум, в противоположност на традиционните религиозни, национални и други предразсъдъци, които спъват обмена на веществата сред човечеството. Когато едно и също злато, което пристига в Англия във формата на американски eagles, става соверейн, след три дни се намира в обръщение в Париж като наполеон, след няколко дни се срещне във Венеция като дукат, но винаги запазва същата стойност, тогава на стокопритежателя става ясно, че националността "е само знакът на гинеята". Възвишената идея, в която за него се разкрива целият свят, е идеята за пазар, за световния пазар."

Из "Към критиката на политическата икономия"

Кой е Карл Маркс?

Карл Маркс е немски икономист, философ и общественик от средата на ХIX век. От 1953 до 1990 г. УНСС носи името Висш икономически институт „Карл Маркс”. През този период, до входа на учебното заведение е поставена статуя на неговия патрон.  „Вятърът на промяната” „отвява” статуята в някое мазе, за да бъде поставена тя в задния двор на университета през 2008 г. Въпреки че след анкета, проведена сред зрителите на британската телевизия Би Би Си през 1999 г., е обявен за „мислител на второто хилядолетие”, студентите на УНСС занаят твърде малко за това, кой е Карл Маркс и с какво се е занимавал.

Карл Маркс със сигурност е философът, чиито трудове са станали влиятелни сред най-много хора. Той създава философското направление диалектически материализъм. Според него светът е материален и познаваем, а явленията и процесите трябва да се разглеждат в тяхното развитие и във връзка с околните явления и процеси. Нищо не се случва изолирано и не остава неизменно.

Според Маркс големите промени в обществото трябва да се търсят не в идеите на изявените личности или „божествените намеси”, както са смятали философите-идеалисти, а преди всичко в начина на производство на благата, в отношенията между различните класи, в развитието на производителните сили.

За Маркс идеите са отражение на начина на производство в съзнанието на хората. Той смята, че първичното е материалното, съществуващото, а идеите са производни, отражение на обективната реалност в съзнанието на хората. От там идва прословутата фраза „битието определя съзнанието”.

Дотогавашните философи в мнозинството от случаите са писали произведения, достъпни само за отбрана публика, основно други философи. Те само са описвали света и най-често са вървели след събитията. Трудовете на Маркс обаче се превръщат в знаме на работническата класа, в борбата ѝ срещу капитала. В тях за пръв път се търси научно обяснение на обществените процеси. Това най-точно е формулирано от самия Маркс в неговите „Тезиси за Фойербах”: „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен.”. Този знаменит негов цитат е изписан на гроба му в Лондон.

В икономическата област, едно от най-големите постижения на Маркс е откриването на принадената стойност. Тя представлява незаплатеният труд на работниците, отиващ в джобовете на собстнениците на предприятията. Чрез това откритие той доказва защо капитализмът, както феодализма и робовладелския строй,  е експлоататорска система, основаваща се на борбата на две антагонистични класи – класата на работниците, която Маркс нарича пролетариат и класата на капиталистите. Според Маркс това е в основата на всички обществени явления.

Сам за себе си Маркс казва:

„Що се отнася до мен, не е моя заслуга нито откриването на съществуването на класи в съвременното общество, нито откриването на борбата между тях. Буржоазните историци много преди мене изложиха историческото развитие на тази борба на класите, а буржоазните икономисти – икономическата анатомия на класите. Новото, което направих, беше да докажа: 

1) че съществуването на класи е свързано само с определени исторически фази в развитието на производството;

2) че класовата борба необходимо води към диктатура на пролетариата;

3) че самата тази диктатура е само преход към премахването на всякакви класи и към общество без класи.”

/из писмо на Маркс до Йозеф Вайдемайер от 5 март 1852г./

Накратко казано, със сигурност запознаването с Маркс и неговите трудове си заслужава. Определено те са актуални и могат да накарат човек да се замисли върху някои настоящи въпроси. 

Маркс: Човек без свободно време е само машина за създаване на чуждо богатство

"Човек, който не разполага със свободно време и целият живот на когото - без да се вземат под внимание чисто физическите прекъсвания за сън, ядене и т.н. - отива в труд за капиталиста, стои по-ниско от товарно животно. Той е само машина за създаване на чуждо богатство, физически се изражда, духовно затъпява. А при това цялата история на съвременната индустрия показва, че капиталът, ако не бъде обуздан, ще се старае безогледно и безмилостно да доведе цялата работническа класа до такова състояние на крайна деградация."

Из"Работна заплата, цена и печалба"

Алберт Айнщайн: Защо социализъм?

Препоръчително ли е за човек който не е експерт по икономически и социални въпроси да изказва мнение за социализма? Поради няколко причини, аз вярвам че е.

Нека най-напред да погледнем въпроса от гледна точка на научното познание. На пръв поглед може да изглежда, че няма съществени методологични различия между астрономията и икономиката: учените и в двете науки опитват да открият общи закони за ограничен кръг явления за да направят взаимовръзките между тези явления колкото се може по-ясни и разбираеми. В действителност обаче, методологична разлика съществува. Откриването на общи закони в областта на икономиката е трудно поради обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления често са повлиявани от много фактори, които много трудно могат да бъдат оценени по отделно. В допълнение, опитът, който е натрупан от започването на така наречения цивилизован период на човешката история – както е добре известно – е до голяма степен повлиян и ограничен от причини, които в никъкъв случай не са само от икономическо естество. Например, повечето от главните държави в историята дължат своето съществуване на завоевания. Завоевателите се установяват, законово и икономически, като привилегирована класа в завладените страни. Те установяват монопол върху владеенето на земята и назначават свои религиозни водачи. Последните, контролирайки образованието, институционализират класовото разделение и създават система от ценности от която от този момент нататък хората, до голяма степен несъзнателно, се водят в своето социално поведение.

Но историческата традиция е, така да се каже, вчерашна; дали днес наистина сме преодолели това, което Торстен Веблен нарече „хищническа фаза” на човешкото развитие. Наблюдаемите икономически факти принадлежат на тази фаза и дори такива закони каквито ние бихме могли да извлечем от тях не са приложими към други фази. Доколкото истинската цел на социализма е точно да преодолее и придвижи отвъд хищническата фаза на човешкото поведение, икономическата наука в сегашното си състояние би могла да хвърли твърде малко светлина върху бъдещото социалистическо общество.

Второ, социализма има социално-етична насоченост. Науката, обаче, не може да създава цели, а още по-малко да ги вгражда в хората; науката, като максимум, може да осигури средства чрез които да бъдат постигнати известни цели. Но самите цели се определят от хората с високи етични възгледи и – ако тези идеи са не мъртвородени, а жизнени и устойчиви – се подемат и прокарват от онова множество хора, което полуосъзнато определя бавната еволюция на обществото.

По тези причини, ние трябва да внимаваме да не преувеличаваме ролята на науката и научните методи когато става дума за хуманитарни проблеми; и не би трябвало да приемаме, че само експертите са единствените които имат правото да изказват мнение по въпроси касаещи организацията на обществото.

Безброй гласове от известно време ни уверяват, че човешкото общество преминава през кризисен период и че неговата стабилност е сериозно разклатена. Характерно за такава ситуация е, че хората са безразлични или дори враждебни към групата, голяма или малка, към която те принадлежат. За да изясня какво имам в предвид, нека разкажа случка от моя опит. Неотдавна разисквах с един интелигентен и благовъзпитан човек заплахата от още една война, която по мое мнение сериозно би застрашила съществуването на човечеството и отбелязах, че само наднационална организация би могла да ни предпази от тази опасност. На това моя събеседник много спокойно и хладнокръвно отговори: „Защо се противопоставяте така силно на изчезването на човечеството?”.

Сигурен съм, че само допреди век никой не би направил такова изказване с такава лекота. Това е изказване на човек който напразно се е опитвал да постигне вътрешно равновесие и повече или по-малко вече е загубил надежда да успее. Това изказване е израз на болезнена самота и изолация от която толкова много хора страдат в днешно време. Каква е причината? Има ли изход?

Лесно е да се поставят такива въпроси, но е трудно да се отговори с някаква степен на сигурност. Аз обаче трябва да пробвам, дотолкова доколкото мога, макар и да съзнавам, че нашите чувства и  стремежи често са противоречиви и неясни и не могат да бъдат изразени в есе или прости формули.

Човекът е едновременно самостоятелно същество и социално същество. Като самостоятелно същество той се опитва да защитава своето съществуване и това на своите най-близки хора, да задоволи своите лични желания и да развие своите вродени способности. Като социално същество той се стреми да получи признанието и привързаността на околните, да сподели техните удоволствия, да ги утеши в тъгата им и да подобри условията на техния живот. Единствено съществуването на тези променливи и често конфликтуващи черти на характера на човека и техните специфични комбинации определя степента до която един индивид може да постигне вътрешно равновесие и да допринесе за благосъстоянието на обществото. Напълно е възможно относителната сила на тези две подбуди в човека да е наследствена. Но личността, която се получава е формирана главно от обкръжението в което човек попада по време на своето развитие, от структурата на обществото в което израства, от традициите в това общество и от оценките му на различните типове поведение. Абстрактната концепция „общество” за отделния индивид означава общата сума от неговите преки и косвени отношения със своите съвременници и всички хора от предишните поколения. Индивида е способен да мисли, да се бори и работи самостоятелно, но в своето физическо, интелектуално и емоционално съществуване той зависи толкова много от обществото, че не е възможно да мислим за него или да го разберем извън рамките на обществото. Обществото осигурява на човека храна, облекло, дом, работни инструменти, езика, формата на мислене и повечето от съдържанието на мислите. Неговия живот  е възможен благодарение на труда и постиженията на милиони хора от миналото и настоящето които са скрити зад малката дума „общество”.

Поради това е очевидно, че зависимостта на индивида от обществото е природен факт, който не може да бъде пренебрегнат – точно както в случая с мравките и пчелите. Обаче, докато целия жизнен цикъл на мравките и пчелите е определен до най-дребните детайли чрез твърди наследствени инстинкти, социалното поведение и отношенията на хората са гъвкави и поддаващи се на промяна. Паметта, комбинативността, говора правят възможно развитието на човека отвъд биологичната необходимост. Това развитие се изразява в традициите, институциите и организациите, литературата, в научните и инженерните постижения, в изкуството. Това обяснява как се случва така, в известна степен, че човек може да повлияе на собствения си живот чрез собственото си поведение и че в този процес съзнателното мислене и желание може да играе роля.

По рождение човек наследява биологическа същност, която ние трябва да считаме за фиксирана и неизменна, включвайки естествените пориви, които са характерни за човешкия вид. В допълнение по време на своя живот човек придобива културна същност, която усвоява от обществото чрез комуникация и много други видове влияние. Точно тази културна същност с течение на времето се променя и определя до голяма степен отношенията между индивидите в обществото. Чрез сравнително изучаване на така наречените примитивни култури, съвременната антропология ни учи, че социалното поведение на хората може силно да се мени, в зависимост от преобладаващите културни образци и типове организация на обществото. Именно на това могат да осланят надеждите си ония, които се борят за подобряване на съдбата на човека. Хората не са прокълнати, благодарение на биологичната си същност, да се избиват един друг или да се оставят на милостта на жестока съдба.

Ако се запитаме как структурата на обществото и културните навици на човека трябва да се променят за да направим живота на човека колкото се може по-задоволяващ, ние трябва постоянно да внимаваме за това, че има известни условия които не можем да променим. Както вече беше казано, биологичната същност на човека не може да бъде обект на промяна с каквато и да било цел. Още повече, технологичното и демографското развитие през последните няколко века създадоха условия, които ще останат за в бъдеще. В относително гъсто населени места нуждаещи се от стоки от жизнена необходимост, крайното разделение на труда и силно централизирания производствен апарат са абсолютно задължителни.Времето когато индивидите или относително малки групи са били напълно самодостатъчни, и което, гледайки назад, изглежда толкова идилично, е отминало завинаги. Да се каже, че човечеството днес представлява глобално общество на производство и потребление не е голямо преувеличение.

Вече достигнах момента в който мога да отбележа накратко в какво според мен се състои същността на кризата на нашето време. Тя засяга отношението на индивида към обществото. Индивида днес повече от всякога осъзнава зависимостта си от обществото. Но той не чувствува тази зависимост като нещо положително, като органична връзка или защитна сила, а по скоро като заплаха за неговите естествени права или дори за неговото икономическо съществуване. Още повече, неговото положение в обществото е такова, че на неговите природни егоистични подбуди постоянно се акцентира, докато неговите социални подбуди, които са по-слаби по природа, прогресивно деградират. Всички хора независимо от положението им в обществото страдат от този процес на деградация. Затворници на своя егоизъм, подсъзнателно те се участвуват несигурни, самотни и лишени от наивни, прости и обикновени радости в живота. Човек може да намери смисъл на краткия и опасен живот само като се посвети на обществото.

Икономическата анархия на капитализма, каквато съществува днес, по мое мнение, е истинския източник на злото. Ние виждаме огромна общност от производители, членовете на която непрекъснато се борят да отнемат един на друг плодовете на техния колективен труд – не чрез сила, а, като цяло, чрез добросъвестно подчинение на законово установени правила. В този смисъл е важно да се разбере, че средствата за производство – така да се каже, целия производствен капацитет необходим както за производството на стоки за потребление така и капитални стоки – могат да бъдат, и в по-голямата си част са, частна собственост на отделни индивиди.

За простота, по-нататък ще наричам „работници” ония които нямат дял в притежаването на средствата за производство макар и това да не съответства напълно на обичайната употреба на този термин. Собственика на средства за производство е в състояние да купува работната сила на работника. Ползвайки средствата за производство работника създава нови стоки, които стават собственост на капиталиста. Ключов момент в този процес е отношението между това което работника произвежда и това което му се плаща измерени в реална стойност. Доколкото трудовия договор е „свободен”, това което работника получава не се определя от истинската стойност на стоките които произвежда, а от минималните му нужди и от броя кандидати за работата, които отговарят на условията на капиталиста. Важно е да се разбере, че дори теоретично, заплащането на работника не се определя от стойността на продукта на неговия труд.

Частния капитал има тенденция да се концентрира в ръцете на малко хора, отчасти заради конкуренцията между капиталистите, отчасти поради това, че технологичното развитие и нарастващото разделение на труда благоприятстват образуването на големи производствени единици за сметка на малките. Резултата от това състояние е олигархия на частния капитал, чиято огромна власт не може да бъде контролирана дори от демократично организирано общество.  Това е вярно, тъй като членовете на законодателните органи се избират от политическите партии които са финансирани или повлияни по друг начин от капиталистите които, практически винаги, отделят електората от законодателната власт. Резултата е, че народните представители фактически не защитават достатъчно интересите на непривилегированите слоеве от населението. Още повече, при създадените условия, частните капиталисти неизбежно контролират пряко или косвено основните източници на информация (преса, радио, образование). Крайно трудно е и наистина в повечето случаи невъзможно за отделния гражданин да направи обективни заключения и да използува интелигентно своите политически права.

Следователно, доминиращото положение в икономика базирана на частната собственост на капитал се характеризира с два основни принципа: първо, средствата за производство (капитал) са частна собственост и собствениците разполагат с тях както намерят за добре; второ, трудовия договор е свободен. Разбира се, няма такова нещо като чисто капиталистическо общество в този смисъл. В частност, трябва да се отбележи, че работниците, макар и чрез дълга и трудна борба, успяха да постигнат донякъде подобрена форма на „свободния трудов договор” за някои категории труд. Но като цяло, днешната икономика не се различава много от „чистия” капитализъм.

Производството се извършва за печалба, а не за потребление. Няма гаранции, че всички които са способни и искат да работят винаги ще могат да намерят работа;„армия от безработни” съществува почти винаги. Работника постоянно се страхува да не загуби работата си. Тъй като безработни и лошо платени работници не осигуряват печеливш пазар, производството на потребителски стоки е ограничено и последствието са огромни лишения. Технологичния процес често води по-скоро до по-голяма безработица отколкото до облекчаване на тежестта на труда. Мотивацията за печалба и свързаната с нея конкуренция между капиталистите са отговорни за нестабилността в натрупването и използуването на капитала, която води до нарастващо тежки депресии. Неограничената конкуренция води до огромно разхищение на труд и до онази деформация на социалното съзнание на индивидите, което споменах по-рано.

Tова травмиране на личността аз считам като най-голямото зло на капитализма. Цялата ни образователна система страда от това зло. На студента се внушава, преувеличена конкурентна нагласа. Като подготовка за неговата бъдеща кариера той се обучава в боготворене на потребителството като успех. 

Убеден съм, че има само един начин да се премахнат тези дълбоки злини, а именно, чрез установяването на социалистическа икономика придружена от образователна система ориентирана към социални цели. В такава икономика средствата за производство са собственост на обществото и се употребяват по планов метод.Планова икономика, която наглася производство според нуждите на обществото, би разпределяла работата между всички способни да работят и би гарантирала средства за съществуване на всеки мъж, жена и дете. Образоването на индивида в допълнение на развиването на наследствените му способности, би трябвало да развива у него чувство за отговорност за другите хора вместо да възхвалява властта и успеха както в съвременното ни общество.

Въпреки това, необходимо е да се напомни, че плановата икономика все още не е социализъм. Плановата икономика като такава, може да бъде придружена от пълно заробване на индивида. Постигането на социализма изисква решение на някои крайно трудни социално-политически проблеми: по какъв начин, имайки в предвид разрастващата се централизация на политическата и икономическата власт, да се преодолее превръщането на бюрокрацията във вездесъща и всепоглъщаща? Как може правата на индивида да бъдат защитени, с което да се осигури демократично контрабалансиране на мощта на бюрокрацията. 

Яснотата по отношение на целите и проблемите на социализма има огромно значение в нашето време на преход. Тъй като сега свободното и без смущения обсъждане на тези проблеми се намира под мощно табу, аз считам появата на това списание за важна обществена дейност.

Автор: Алберт Айнщайн

Есе публикувано в първия брой на Monthly Rеview (Май 1949);

Какво е диалектически материализъм?

Диалектическият материализъм е философията на марксизма-ленинизма, мироглед на Комунистическата партия, научен израз на коренните интереси на работническата класа. Марксистката философия идейно въоръжи работническата класа в борбата за освобождение на трудещите се от гнета на капитала. Под знамето на марксистко-ленинския мироглед работническата класа победи в Русия и в страните с народна демокрация в Европа и Азия.

Диалектическият материализъм е единствено научна философия, която качествено се различава от всички предшестващи философски учения, в това число и прогресивните. Предмет на диалектическия материализъм са най-общите закони на движението, изменението и развитието на природата, обществото и познанието. Диалектическият материализъм е философско обоснование на революционното преобразуване на природата и обществото. Диалектическият материализъм представлява единство на марксисткия диалектически метод и марксисткия философски материализъм. Създаването на диалектическия материализъм означава края на старата философия, която противостоеше на специалните науки и претендираше да познава абсолютната истина като последна инстанция. Диалектическият материализъм обобщава данните на науката и практиката и поради това се явява мироглед на прогресивната наука и прогресивната практика. Със създаването на диалектическия материализъм Маркс и Енгелс извършиха велик революционен преврат във философията.

Диалектическият материализъм е теоретическият фундамент на комунизма. Като разпространиха диалектико-материалистическия мироглед върху разбирането на историята на обществото, Маркс и Енгелс превърнаха социализма от утопия в наука, обосноваха неизбежността на революционния преход от капитализма към социализма. Диалектическият материализъм е теоретическата основа на Комунистическата партия, основата на нейната програма, стратегия и тактика.

Прямата, откритата, войнстващата партийност е специфична черта на диалектико-материалистическия мироглед. Докато партийността на буржоазната философия изразява класовата ограниченост, користолюбието и субективизма на буржоазията, партийността на диалектическия материализъм съвпада с истинско научната обективност. 

Из "Диалектически материализъм",

издание на Философския институт към Академията на науките на СССР

Из увода на "Наемен труд и капитал"

Из увода на Фридрих Енгелс към произведението на Маркс „Наемен труд и капитал“

„...Ние живеем днес при господството на капиталистическото производство, при което една голяма и постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу работна заплата за притежателите на средствата за производство – инструменти, машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за живот – или тяхната парична цена, - която е средно необходима, за да го прави работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.

И така, нашият работник получава от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този капиталист си прави приблизително следната сметка:

Да приемем, че нашият работник – машинен шлосер – трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за един ден. Суровината – желязо и месинг в необходимата предварително обработена форма – струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на същата парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият работник, представляват пресметнато за еди ден и за неговия дял, стойност от 1 марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от него разходи.

Откъде идват тези марки, които капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд. Следователно средната цена на нашата машинна част – 27 марки – би трябвало да е равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27 марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка – в изгорелите през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават 6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда, прибавен от нашия работник към суровината.  Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после какво представлява „стойността на труда“.

„Стой!“ – извиква нашият машинен шлосер. „Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 мари. Каква е тая работа?“

Ако по-рано с нашата стойност на труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме много повече, отколкото ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за капиталиста – 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата, а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то твърде различни!

Противоречието става още по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа – 3 марки, сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд. Следователно – или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма от другата, или 12 е равно на 6. И в двата случая се получава пълна безсмислица.

Колкото и да се блъскаме, няма да излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена улица беше Карл Маркс...“

Маркс: идеите са исторически временни, преходни продукти.

Икономическите категории представляват само теоретически изрази, абстракции на обществените производствени отношения. Като истински философ господин Прудон схваща нещата наопаки и вижда в действителните отношения само въплъщение на онези принципи, на онези категории, които са дремели, както ни казва пак господин Прудон-философът, в недрата на "безличния разум на човечеството".

Господин Прудон-икономистът много добре е разбрал, че хората тъкат сукно, платно, копринени тъкани при определени производствени отношения. Но той не е разбрал, че тези определени производствени отношения са също така продукт на хората, както платното, ленът и т.н. Обществените отношения са тясно свързани с производителните сили. Като придобиват нови производителни сили, хората изменят своя начин на производство, а с изменянето на начина на производство, начина на осигуряване на своя живот те изменят всички свои обществени отношения. Ръчната мелница ни дава общество начело със сюзерен, парната мелница - общество с индустриални капиталисти.

Същите хора, които установяват обществените отношения съобразно със своя начин на материално производство, създават също и принципите, идеите и категориите съобразно със своите обществени отношения.

По такъв начин тези идеи, тези категории са също толкова малко вечни, както и изразяваните от тях отношения. Те са исторически временни, преходни продукти.

Непрекъснато се извършва движение на нарастване на производителните сили, на разрушаване на обществените отношения, на възникване на идеи, неподвижна е само абстракцията на движението - "безсмъртната смърт".

Карл Маркс, "Нищета на философията", глава втора

Критика на пазарната идеология

Автор: Анри Убен (доктор по икономика)

За всеки човек с леви разбирания, тезисите на неолибералната идеология шокират с всичките си постановки. Според тази идеология / Съвременното понятие за “икономически либерализъм” не се поддържа само от либералните партии, но също така и от консерватори, християн-демократи, социал-християни, социал-демократи и еколози. (подчертаното е от преводача, за да се обърне внимание, че става дума за идеология, а не за теория) - бел. на автора / - няма друга възможност за осигуряване на благоденствието на човечеството, освен според пазарните закони, оставени да действат на свобода. Пазарът се регулирал сам, и всяка намеса, под каквато и да било форма, имало опасност да разстрои механизмите на икономиката, които по същество били чисти и здрави. По тази причина, трябвало да се отворят държавните граници за стоките и капиталите. Това позволявало да се засили конкуренцията в различните страни и щяло да предизвика падане на цените, което е в полза на консуматора. Така “глобализацията” / Неточно понятие: кой сектор от икономиката е до такава степен световен, че да могат предприятията да инвестират независимо къде по земното кълбо и да снабдяват всички точки на земята? – бел. на автора / щяла да осъществи благоденствието на всички страни, които й се подчинят. Печалбите на предприятията и на банкерите били само заслужено заплащане за това, че непрекъснато рискуват, инвестират, обновяват, и осигуряват благоденствието на всички.

Тази “пазарна идеология” се съпровожда и с политически натиск, особено засилен след сриването на Съветския Съюз през 1989 година, което позволи на Франсис Фукуяма (крайно десен американски теоретик – бел. прев.) да напише статия за “края на историята”, в резултат на установяването на “либералната демокрация” като система на управление, победила всички други идеологии, и от съвсем скоро (лятото на 1989 г.), включително и комунистическата. Това му позволява да я определи като последна точка на развитие на човешките идеологии. За разлика от всички други форми на управление, либералната демокрация не притежавала вътрешни противоречия!

И тъй, либералната демокрация се е наложила от само себе си, и няма защо да си задаваме въпроси относно нейната необходимост и нейната реалност. Може да се обсъждат само вътрешните й преустройства. Самия “пазар” не може да се поставя под съмнение: никоя икономика не може да се основава на други принципи. По тази причина, ролята на политиците се ограничава само в придружаване на последиците от “пазара”.

Предлаганата реформистка алтернатива, която разглеждаме по-долу, е основана върху ограничен икономически анализ и без реална основа, и не позволява да се критикува същността на “пазарната икономика”.

Единствено марксическият анализ на капитализма дава методологическо средство за основна критика на пазарната идеология, което, в същото време, подчертава неговата актуалност.

Всъщност, в съвременната неолиберална идеология от 70те години на ХХ век, се използуват теории от ХVІІІ и от началото на ХІХ век. Да разгледаме по-подробно нейните постановки.

1. Абстрактен модел, без връзка с реалността

За да “докаже”, че пазарът се саморегулирал и че най-добре разпределял благата и ресурсите, неолибералите са длъжни да се опрат на една абстрактна схема, наречена “отлична конкуренция”, базирайки се на основателите на политическата икономика

1.1. Теоретическо изопачение на основателите на политическата икономика
От края на 70те години на ХХ век се използуват някои принципи, поставени от класиците на икономиката, датиращи от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век, на които изведнъж се оказа голяма почест.

Първият икономист в нашата съвременност - шотландецът Адам Смит - е писал:
“Ние не очакваме благоденствие от месаря, хлебаря или от търговеца на бира. Ние се опираме на тяхния егоизъм, а не на човечността им. Ние няма да им говорим за нашите нужди, а за тяхните предимства. Благоденствието е осигурено от личните егоистични интереси на всички тях, които движат производството и консумацията. Различията между производителите се регулират от пазара, чрез механизма на “невидимата ръка” /понятието “невидимата ръка” се използува особено много днес от съвременните пазарни идеолози - бел. прев./, благодарение на конкуренцията. (...)

Пазарът е най-доброто решение. Той благоприятства безгранично-нарастващото развитие, щом като предлагането на един продукт предизвиква неговото търсене. Макар и да изглежда парадоксално, производството на даден продукт отваряло възможността за неговата продажба.”

И Жан-Батист Се, френски икономист от началото на ХІХ век, идва до заключението, че капитализмът има безкрайно развитие, благодарение на безкрайната възможност да се сформират капитали.

А според теорията на друг “баща на икономиката”, Давид Рикардо, международната търговия насърчавала страните да се специализират в дадена продукция, за която те имат най-малко нужда от работна ръка... По тази причина трябвало да се отвори изцяло международната търговия, за да се получи възможно най-доброто разпределение на работната ръка на човечеството, и по този начин щяло да се осигури най-голямо изобилие на продуктите, нужни за един приятен живот.
Всичко, което спъва пазара трябва да се премахне. Ж.-Б. Се уточнява, че всяка намеса на държавата: “недължимите” на обществената власт удръжки, данъците – “потискат индустриалците, които са принудени да намаляват работната заплата... Даже и да е полезна, тази намеса е голямо зло... Тя повдига и цените на стоките...“

И тъй, претенциите против намесата на държавата, които се предявяват днес, са на 200 години. Само че новите “неолиберали” се опитват да дадат научен вид на аргументите си.
Но ако се вгледаме отблизо, това е чиста мистификация. Идеите на “бащите на икономиката” не са непременно валидни.

1) Така например, аграрните страни не би трябвало никога да се индустриализират, тъй като ще се специализират в селскостопански стоки! По този начин се оправдава и увековечава слабото им развитие.

2) Трябва да се отбележи, че Смит и Рикардо пишат в момент, в който феодалните останки са още много силни. Абсолютистката монархическа държава е пречка за развитието на класата на предприемачите. Смит и Рикардо имат прогресивни за времето си виждания: в защита на зараждащия се капитализъм, и против все-още преобладаващия феодализъм. Но днес, съпротивата срещу държавата е в защита на предприемачи и капиталисти – не срещу “бездейните” феодали, а срещу работниците и тези, които се ползуват със социални придобивки.

3) Неолибералите избират старателно кои позиции да заимстват от класиците. За Адам Смит и Рикардо, трудът е основата на търговското (пазарно) богатство: той е “единствената универсална точна мярка на стойността на различните стоки във всички епохи и на всяко място” (А. Смит), и тази стойност “изхожда от две предпоставки: рядкостта им, и количеството труд, необходим за получаването им” (Рикардо). Но избягвайки да говорят за “количеството труд”, неолибералите идват до съвсем ненаучни заключения. Поради което претенцията им, че се основават на класиците е нахалство, чиято единствена цел е пропагандата на търговските отношения. Близостта между двете течения е много по-слаба отколкото изглежда на пръв поглед.

1.2. Абастрактен модел на пазарната конкуренция

За ултралибералната си теория, неолибералите използуват друг изкуствен аргумент. Да го разгледаме по-подробно. Тяхното обяснение се основава върху теорията за пълна и безупречна конкуренция, изповядвана от неокласиците: от една страна са предлагачите, от друга – търсачите, нуждаещи се от предлаганата стока. Търсенето определя цената, при която ще се продаде необходимото количество. И чудо(!) - това е равновесието на пазара! От двете страни – продавач и купувач – са съгласни с тази цена, и търсенето е равно на предлагането. Различните интереси на двете страни успяват да се споразумеят чрез “невидимата ръка на пазара”, която носи благоденствие на всички.

Ясно е, че всеки нарушаващ равновесието елемент, като данъци, контрол на цените, намеса на държавата и т.н., ще разруши това прекрасно равновесие, и трябва непременно да се забрани, за да се остави “да действа пазарът”.

От пазара всеки е удоволетворен: който иска купува, който иска – не купува. Обратно на парламентарната демокрация, основана на принципа на болшинството, пазарът е по–горе: няма малцинство. Не може да има по-висш механизъм: никое правителство не може да планира точната продукция, която ще отговаря на “пазарното равновесие”. Може би ще се стигне до същия резултат ако се водят анкети в продължение на години, но няма да има възможност да се нагажда непрекъснато резултата във функция от предлагането и търсенето, според желанията и нуждите на всеки.(!) Ето защо социализмът може да доведе само до икономически провал. А пазарната икономика е ненадминуем модел за човечеството!

Гореизложеното становище се опира на “мощни хипотези”. Оказва се, според неокласиците, че равновесието може да се постигне при четири условия:

1) никой от участниците не може да влияе върху цените и да ги променя;

2) продуктите не се различават, изглеждат еднакви на консуматора, така че изборът на един или друг предлагач е напълно независим – клиентелата не е привързана към един или друг предлагач;

3) има яснота на пазарния механизъм за всички действащи лица - информацията е идеална: всички познават прилаганите цени от всеки предлагащ; поведението на всеки е рационално, и най-правилното решение е възможно във всички случаи;

4) има идеална подвижност на купувача и на продавача. Предлагачът може да се превърне внезапно в продавач на търсената стока, или обратно, купувачът да престане изведнъж да търси такава стока. Купувачът може да стане продавач.

Щом се изложат тези хипотези на пазарния модел, веднага става ясно, че тези предпоставки не са съвместими с реалността. Ясно е, че:

- Има участници в пазара, които тежат повече от други, и които могат да променят цените. Има големи предприятия, тръстове и т.н., които определят цените с цел да получат най-голямата възможна печалба. Облагите са на страната на притежателите на капитал, а не на трудещите се, които са на заплата.

- Фирмите нарочно поддържат различието на продуктите (най-често – то е само привидно различие) с цел да получат клиентела, която плаща по-високи цени.

- Има привилегии в получаването на информация (и задържането и`!), което е най-голямото предимство на конкурентно-способните предприятия.

- Консуматорите най-често не знаят кои фирми практикуват най-добрите цени. 

- И накрая, кой търсач може да влезе внезапно на пазара на стоманата или на колите? Т.е. няма подвижност на действащите лица. За да станеш предприемач е необходим начален капитал. Малцинство притежават такъв.

Отговорните лица в официалната икономика оправдават по следния начин използуването на тази нереална теория на неокласиците: “Като всяка научна теория, предложенията на икономическата теория са изведени от различни постановки ... и няма нужда от контролни опити за проверка на валидността им - те се срещат толкова често във всекидневната практика, че трябва да се признаят за очевидни.” – писа Лионел Робинс още в 1932 г. 

Също така, в 50те години на ХХ век, Милтън Фридман и Фриц Машлуп, (последният - заемащ ръководно място в най-известното американско икономическо списание “American Economic Review”), дават друго обяснение: “Теорията е вярна като цяло, т.е. проверяват се хипотезите с техните заключения. Знае се, че постановките са нереални, но се приема, че са верни и се проучват промените в явленията чрез предпоставките, които са само инструментални - само като изискване за разбираемост”. (Ф. Машлуп)

Излиза, че макар и нереална, теорията за пълна и идеална конкуренция е валидна: първо, защото се среща често във всекидневната практика; и второ, защото според неокласиците, позволява да се разбере наблюдаваната реалност.

Това обяснение поставя четири големи проблема:

1.) Първо, теоретичния модел е създаден от една идея, която е над материята. От гледна точка на философията, това е идеализъм. “Пазарът” е една умствена абстракция, а не реалност. Т.е., това е теоретична постройка, основана на идеята за пазар, която служи да се изследва и да се разбере емпиричната реалност. Идеята за пазар е предварително предположена по-висша от всякаква планова икономика. 

В действителност, няма никакво доказателство, че “пазарът” е по-ефикасен. Тази предпоставка е заложена без доказателство. Достигаме до философските, недоказани, постановки на Адам Смит. Той обяснява, че богатството на една нация идва от разделението на труда, което позволява на всяка нация да се специализира и да донесе своя камък в постройката на стената на благоденствието. Последната не трябва да се гледа като резултат на човешката мъдрост, а като необходимо последствие – макар и бавно, и на степени – от човешката наклонност да се разменят стоки, да се купува и продава, на която пазарът е място за обмяна.

Тази наклонност на хората е основата на неокласическата, и следователно на неолибералната теория, независимо дали тази наклонност е естествена.

Тази теоретична постройка е абсурдна. От методологическа гледна точка, анализът трябва да е диалектическа зависимост между теория и практика, като теорията се строи върху практиката, а не върху някакво предположение, което е изходна точка за размишление.

Под въпрос са няколко основни елемента: 

- хората не са с еднакво положение, както твърдят нео-класиците - има бедни и богати;

- главната разлика е в това, че някои притежават капитал (а понякога и земя), а други нямат нищо, освентруда си: от където идват различните класи.

- бедните са принудени да се поставят в услуга на богатите.

2.) Втора забележка относно ”неокласическия модел”. Ако се провери модела като цяло се вижда, че малко от предпоставките му издържат на проверката. Това бе констатирано от Марк Блауг, който е проучил основните заключения на неокласическата теория: 

- относно предприятията, които максимизират печалбата си; 

- относно консуматора, който иска да увеличи интересите си; 

- относно равновесието на пазара и на международната търговия, която специализира производството на отделните страни. 

Той забелязва, че нито едно от заключенията на неокласическата теория няма нито проверяемо съдържание, нито емпирична валидност (ако валидността въобще може да се провери). Той пише: “малко днешни икономисти могат да претендират, че икономическата теория е произвела една или две закономерности (като под закономерност се разбират всеобщите проверяеми отношения между явленията, изведени от начални, поотделно изпробвани условия)... Например, един от тях е закона за търсенето с отрицателен наклон (търсенето намаляващо с качването на цените – бел. прев). Но въобще не е сигурно, че даденото обяснение е правилно. (Марк Блауг – “Икономическа методология” – Париж, 1982 г.)

Филип Лорино обяснява, че тази слабост не трябва да пречи на неокласическите икономисти, тъй като има подразбиращо се разделение между теоретична икономика, абстрактна теория без връзка с практиката, и приложна икономика, която е науката за управление: “Докато математиката е върха на икономическата теория, мениджмънтът е слизане към опитния емпиризъм.” (Ф. Лорино) (“мениджмънт” е методът, който се употребява за управление на предприятията, базирано върху тази недоказуема “наука”, докато термина “администрация” се прилага при управление, основано на диалектическите икономически закони – бел. Прев.)

И тъй, теоретиците на неокласицизма се хвърлят в дебати по абстрактни математически уравнения, без реалност в практиката. А практиците на приложната икономика събират данни относно практиката на управляващите кръгове, като се опитват да ги обобщят. (Данните се събират от социолозите, чиято роля е да ги подбират и обработват в зависимост от поставената цел – бел. прев.).
Икономистите, базирайки се на “теорията” за пазарна икономика съветват правителствата да “освободят” пазара, да “отворят границите” за стоките и капитала (т.е., да не се налагат такси и мита – бел. прев.). Специалистите по мениджмънт пък съветват предприятията как да измъкнат максимални печалби от работниците. 

Действително, целта не е научната истина, а да се служи на властващите.

3.) Трето, “пазарът” не е обект на проучване, а е положен като безусловна постановка, като естествен елемент, поставящ “пазара” над “плановото стопанство”, и капитализма над социализма. Без никакви доказателства. Рухването на СССР им позволи да доказват “неуспеха на социализма”, както претендира Фукуяма. Въпреки че статистическите данни показват обратното. Според цифри посочени от най-добрия специалист в тази област, Ангус Медисон – показателите при социалистическата икономика нямат на какво да завиждат на тези от капиталистическите страни, нито на страните от Третия свят. От тези данни не се наблюдава никакво предимство на пазарната икономика. Прирастът на съветската икономика между 1929 и 1960 г. (за 1917 г. до 1929 г. - т.е. за възстановителния период от гражданската война и от агресията на 14 западни страни, между които и Япония - липсват данни) е по-висок от западния: 4,16% среден годишен прираст, срещу 2,7% - за световния прираст. От 1960 до 1980 г. съветският прираст се забавя, но е равен на Съединените Щати и на Европа. Упадъкът на съветската икономика се ситуира между 1980 и 1992 г. Но сриването идва след 1989 г., когато се въведе пазарна икономика - брутният вътрешен доход в съветската икономика падна на половина, а и до днес е в това състояние. Следователно, именно пазарната икономика доведе голямата загуба на “ефикасността” на Съветския Съюз.

От друга таблица, сравняваща Китай с останалите страни - от 1950 г. насам - се вижда, че въпреки предполагаемите грешки (“големият скок”, “културната революция”), прирастът на Китай между 1950 и 1973 г. е по-голям от този на САЩ, и от този на Европа, и е сравним с този на Третия свят. След 1973 г. този прираст е още по-висок.

И тъй, така наречената “ефикасност на пазарната икономика” няма никакво практическо доказателство, както твърдят и разпостраняват неолибералите. Даже най-неолибералната “Организация за Сътрудничество и Икономическо Развитие” (OCDE), в която членуват 29те най-богати страни на света, публикува “официални” статистики (кавичките означават, че статистиките са деформирани – бел. прев.), подценяващи социалистическите страни, пак не дават основание да се дойде до заключението за предимство на “пазарната икономика”. По-скоро – обратното.

4.) И накрая, теоретичната “безусловна” постройка съдържа очевидни идеологически елементи. Най-ясно е това относно “еднаквото положение на всеки” в неокласическия модел, като че ли всеки притежава основните фактори за производство, каквито са земята, капитала и работната ръка. Никога неокласиците и неолибералите не посочват неравенството в тази област, въпреки че основната несправедливост на капиталистическото общество произлиза именно от това неравенство: този, който има капитал може да живее без да работи, а този който няма, е принуден да работи, като зависи от първия.

Втора илюстрация: “механизмът на пазара осигурява благоденствие, тъй като предлагането на продуктите отговаря на търсенето”. Но тези, които не могат да купуват са отстранени от пазара! Следователно, пазарът организира изолирането на мнозинството - обратно на твърдението на неолибералите.

Трета илюстрация: според неолибералите, печалбата не съществува (нещо странно за тези, които не са “икономисти”). Но – обясняват експертите –печалбата е просто най-обикновено заплащане на действащите лица: както заплатата за работниците, така и рентата на земевладелците, и лихвата на притежателите на капитал. По този начин се и оправдава наличната ситуация: всеки си получава според притежанието на факторите за производство. “Печалбата” идва като допълнителен фактор, предимно за заплащане на новите методи: нов продукт, нова технология, позволяваща понижаването на стойността, и съответно - на цените. Преобладавайки със стоките си на пазара, съответното предприятие изкарва по-голяма печалба, но то е временно, тъй като конкурентите му го имитират и предимството изчезва бързо. 

 Не се задава въпроса - от къде идва създаването на допълнителна стойност, кой заплаща различните участващи лица. Всичко е нормално и естествено. Че един работник е много по-заплатен от друг, било защото е по-продуктивен! Че един човек може да богатее благодарение на капитала си (рядко са тези, които са го спечелили с труд), докато мнозинството е лишено от капитал! Логично било, тъй като капиталът е рядък фактор и трябвало да се заплати добре.

В заключение може да се каже, че неолибералната идеология се вдъхновява от неокласическата теория за всеобщото равновесие - но тя е пристрастна, и най-вече – основана на ненаучна база. Това е течение, чиито заключения се съдържат в недоказани философските му предположения, които сами по себе си са съмнителни. То, всъщност, служи на интересите на властващите, на мощните, на тези, които притежават капитали. От една страна, това течение защитава привилегированото им положение, и от друга, се използва като аргумент от политическите ръководители. Може да се каже, че това е пазарна идеология с пропагандна цел, която иска да докаже превъзходството на пазара, по-точно – на капитализма.
2. Реформистката критика на това течение

Реформистката критика тръгва от принципа, че “пазарът” не може да реши всички проблеми, и непременно се стига до крайности. Затова трябва да се установи контрол, позволяващ да се коригират създадените трудности, и дори - да се попречи те да се появят в бъдеще. Тази задача се пада на държавата – като гарант на общия интерес на “нацията” - да регулира допълнително “пазара”.
В 20те години на ХХ век, човекът който се бореше против либералните тенденции на времето, беше английският икономист Джон Мейнард Кейнс. Основната му идея е, че прирастът зависи от инвестициите. Обаче това, което кара един предприемач да инвестира е много променливо. Когато всичко върви добре капиталистът е склонен дори към “свръх-инвестиции”– по този начин той допринася за вдигане на цените; а когато икономическото положение се влоши – той ще се принуди да спре да инвестира. По такъв начин той допринася за ускоряване на влошаване на положението, със съответните последствия върху работните места. За да се коригира това спонтанно поведение, и произтичащата от него социалната драма, Кейнс предлага Държавата да се намеси: -1. или самата Държава да се ориентира към поръчки и строителство, за да осигури минимум икономическа дейност; -2. или Държавната Банка да действа върху лихвите (при благоприятно положение – по-високи лихви, за да се попречи на големите заеми за инвестиции; а когато ситуацията се влоши – да се намалят лихвите, за да се насърчи инвестирането).

След Втората световна война тази политика беше масово внедрена в големите капиталистически страни, което, за периода от 1950 до 1973 г., допринесе да се достигне най-високия прираст в човешката история. Факторите за това бяха следните: 

- стабилни и ниски цени на петрола; 

- войните в Корея и Виетнам, донасяйки съответните огромни държавни поръчки; 

- съществуването на “два лагера”, което стабилизира политически планетата (и в същото време принуди капиталистите да приемат някои подобрения за работниците от западните страни, и дори за Третия свят). 

Но се получи и голям обществен дефицит със задлъжняване на капиталистическата държава, което омаломощи държавата и намали възможностите и` да продължи тази стратегия в помощ на предприятията и на икономиката.

Днешната “глобализация” е “пазар на световно ниво”, и трябва да се регулира в световен мащаб, а не в национални граници. Рикардо Петрела го представя така: “Капитализмът носи в себе си крайности. Днес проблемите са същите както преди, но поради “глобализацията”, всички негови недостатъци се проявяват в световен мащаб, което усложнява много нещата... И предприятията започват да приватизират държавата, без да са в състояние да понесат нейните отговорности и задължения. Те приватизират за свои облаги функцията “организация на световната икономика”... (Затова) ни трябват инструменти за регулиране на световната икономика в интерес на световното население. За сега не виждам Световна Държава за тази цел – но защо да не съществува система на световно политическо представителство, което да “глобализира” регулирането на пазара, например чрез мрежа от работни комитети, които да действат в тази насока.”

С една дума, да се установи “кейнсианство” на световно ниво, оставяйки “свободата” на наличните действащи лица - държавите, тръстовете и елита на обществото.

Можем ли да приемем тази критика? Направо казано: не.

Ще обясним отрицанието си в четири точки.

1.) Позицията на Кейнс, на която се базират реформистите (социал-демократическите партии, например) не отхвърля неокласическата теория, и следователно, я споделя: възприема се предимството на пазара над всяка друга икономическа форма. По същия начин, световно известното реформистко дружество “АТТАС” (дружество за таксиране на финансовите транзакции и за помощ на гражданите) критикува само факта, че пазарът става единствена цел на обществото. Председателят на неговия научен съвет, Рене Пасе, писа: “Няма да оспорваме глобализацията като факт, а политиката на “дерегулация” (премахването на правила и закони, регулиращи дейността на монополите – бел. прев.) и на пълна либерализация (т.е. свобода на действие), каквато бе внедрена в 80те години на миналия век от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън... Не само не се противопоставяме, но дори потвърждаваме законното съществуване на индивидуална търговска логика. Това, което ние дълбоко отхвърляме е факта, че икономическата реалност се свежда само до тази логика, и че “социалното” е определено като сума от индивидуални пазарни рационалности.” Както допълва Рикардо Петрела: “Конкуренцията е мощно средство на икономическия живот. Признаваме я безусловно, и ще е грешка ако ни разберат, че сме против конкуренцията.”

Тези автори не само, че не правят радикална критика на нео-либерализма, но възнасят идеологията за превъзходството на “пазара” (т.е. на капитализма) над всяка друга форма на обществен строй. Те повтарят също буржоазните упреци към социализма, и отричат анализа, основан на класовата борба. Критикува се само абсолютния характер на пазарната идеология и нейните крайности.
Това ни изглежда прекалено повърхностно.

2.) Реформистите, кейнсианците, Петрела и други такива “реформатори на пазара” искат държавен контрол за регулиране на световната икономика – станала “дива” поради това, че се оставят операторите (действащите лица) да правят каквото си искат. Но в чия полза е тяхната критика? Ако се слушат тези автори, грижата им е благоденствието на народните маси. Вярно ли е това? За тези, които са в мизерия, какво е по-важно – да изчезне мизерията, или да получат няколко трохички ... до следващата криза? Ако трябва да се премахне мизерията, как може да се постигне това, без да се атакуват открито силните и властващите, шефовете на монополите и приятелите им в правителствата? Трябва не само да се контролират крайностите, а да се обърне цялата логика и да се действа радикално по друг начин. При капитализма всеки контрол е обречен на неуспех, тъй като действащите сили са на страната на капитала. Контролът не би действал да се намали част от властта на притежателите, а обратното, би попречил на всеки протест или бунтуване, което рискува да намали тази власт.

Затова действията на реформаторите изглеждат по-скоро в защита на властващите, и като че ли целта им е да ги опазят от такава евентуалност: по-добре е властващите да реагират навреме и да действат преди бурния протест!

3.) Извън въпроса за контрола, стои въпроса за Държавата. Петрела твърди, че тя е гарант на всеобщия интерес. Но даже в най-добрите години на кейнсианството – от 1945 до 1975 година (наречени “30-те славни години”) – правителствените лица произлизаха от елитните среди, или от ръководните кадри на големите предприятия, или от банковите среди. Както каза през 1953 г. Уилсон, председател на американската фирма “Дженеръл-Мотърс” (за производство на коли и на ... оръжие – бел. прев.) и Държавен секретар по Отбраната на Съединените Щати: “Което е добро за страната, е добро и за “Дженеръл-Мотърс”.

Не е възможно капиталистическата държава да е носител на народните интереси.
Трябва също да отбележим възможното грешно разбиране на понятието “защита на интересите на предприятията”: случва се капиталистическата държава да вземе мерки срещу предприятие, което заплашва интересите на икономическите ръководители като цяло, тъй като основната задача на капиталистическата държава е да осигури продължителността на живота на капитализма. Поддържането на обществения ред е една от тези нейни най-обикновени задачи - не в общия интерес, а в интерес на господстващата класа.

4.) Трябва да се отбележи, че голям брой ръководители без колебание преминават “идеологически” от неолиберализъм към държавно регулиране. Например, белгийският Първи министър Верховщад – последовател на Тачър – направо се превърна в “социал”-либерал. Или Джефри Сакс, който проповядва най-краен либерализъм в постсъветска Русия, но претендира, че трябва да се контролира движението на капиталите, впоследствие на азиатската банкова криза. Или пък Жорж Сорос – голям спекулант, който спечели в 1993 г. един милиард долара от девалвацията на английската лира – днес разобличава тероризма на световния финансов капитал... Всъщност, всичко е според обстоятелствата – ако международното икономическо положение се влошава и съпротивлението на масите нараства, най-крайните неолиберали се превръщат в прекрасни проповедници на световната държавна регулация.

Света не се води от идеологията, а от ръководителите на големите предприятия и от необходимостта им да продължат живота на капиталистическата система, която осигурява забогатяването им. 

3. Основите на коренно различна, алтернативна, икономическа теория

С какво може да се замени теорията за идеалния пазар и общото равновесие? Да подхванем основите на икономическия анализ. Смятаме, че има две основни положения: - 1. хората се делят на класи и поведението им зависи преди всичко от това им положение; - 2. трудът, както и природната среда, са базата за създаване на човешките богатства, и следователно, на човешката дейност.
За разлика от хипотезите за идеална и пълна конкуренция, анализът основан на разделението на класи в зависимост от притежанието на средствата за производство, което определя поведението на хората, е хипотеза, която в голяма степен може да се провери. В САЩ, единия процент от най-богати хора притежава 38% от цялото богатство на страната, докато 40% от населението не притежават нищо. 85% от това богатство се контролира от 20% от населението, които получават най-големите приходи.

Всъщност, може да се забележи, че прилаганата от 1980 г. насам неолиберална политика допринесе нови печалби на този 1% богати. Статистиките показват, че от 1983 г. до 1998 г. процентът на притежаваното от тях богатство е нараснал от 33,8% на 38,1%. Т.е., 4% увеличение, дошло от изцеждането на най-бедните жители, които представляват 95% от населението. Приходите на единия процент богати са нараснали от 10,2% в 1980 г. на 18,9% в 1998 г., т.е. - увеличение от 9%. Ясно е каква е причината за неолибералната теория!

В цифри, единия процент богати в 1998 г. разполагаше с богатство от 15.000 милиарда долара. Това е равно на половината от световния вътрешен продукт. Как може в такъв случай да се претендира, че всички хора могат да се анализират като цяло. Явно е, че между положението на Бил Гейтс и това на един малийски селянин или на един френски металург, няма нищо общо. Те принадлежат към различни класи, които са противоположни и антагонистични.

Втората точка е труда. Буржоазните идеолози говорят за богатство, за притежание, за стойност, но основателно е да се запитаме кой ги създава. Ние отговаряме, че не е нищо друго освен труда. Не може да се провери. Но да го обсъдим и ще установим този факт.

Да си поставим въпроса: ако не е от труда, тогава от къде идва стойността? Неокласиците отговарят: от времето, от поемането на риск, от обновяването – с една дума, капиталът създава собственото си нарастване. Но извън моментите на интензивна борсова спекулация, кога и как капиталът може да нарасне от само себе си. На борсата, повишаването на цените на акциите и на вложените капитали зависи от възможностите и перспективите на предприятието, които се оценяват според получените в миналото печалби. Следователно, производствените резултати на фирмата определят развитието на капитала й. Капиталът нараства благодарение на осъществените печалби. А от къде идват тези печалби?

Да не се позоваваме на неокласиците в нашите размишления. Те твърдят, че няма печалба при идеална и пълна конкуренция. Печалбата изчезвала. Може ли печалбата да идва от обмяната? В такъв случай – което един печели при размяната, другият го губи. Значи, не може да има обща печалба – иначе сумите ще се анулират. Предприятията не са на нулева стойност. Принадената стойност, която е над стойността употребена за създаването на продукта или на услугата, може да се създаде в производството. Стойността и целта на продукта имат смисъл само спрямо човека, който разменя, купува и продава. Нито спрямо животното, нито спрямо машината или робота, използувани в производството. Само човешкият труд може да служи за мярка на стойността. Работната сила, с която разполага човека. Но притежателят на капитал може да купи работната сила, да поиска да се работи повече отколкото трябва, да иска да се изработи стойност Х и да плати стойност У, по-ниска от Х. Така притежателят си присвоява безплатно част от изработения труд. Следователно, печалбата му идва от незаплатения труд. 

По този начин достигнахме до класическия марксистки анализ, който се оказва актуален и позволява най-фин анализ на настоящата реалност от всички реформистки критики, представени като алтернатива на неолиберализма. В светлината на марксизма неолибералната политика се очертава такава, каквато е в действителност: стратегия за повишаване на печалбите на класата на притежателите, изсмуквайки труда на трудещите се, както в напредналите капиталистически страни, така и на тези в Третия свят. Благодарение на тази стратегия - за петнадесетина години, приходите на най-богатите в Съединените Щати минаха от 10% на 19% от средния приход, и тяхната част от богатството на страната нарасна с 4%. Докато, в същото време, частта от народното богатство намаля за 90% от населението - от 32% в 1983 г. на 29% в 1998 г., и относно доходите - от 65% в 1980 г. на 55% в 1998 г.. Други данни показват, че доходите на 40те% най-бедни са намалели спрямо 1977 г. 

При капитализма, процъфтяването на ръководните икономически и политически кадри не може да се обясни по друг начин, освен с обедняването, макар и относително, на останалата част от населението, т.е. на тези, които са на заплата.

4. Заключение

Неолибералната идеология отговаря на името си: тя е идеология без научна основа; тя се опира на философски предположения, които са оспорими; тя тръгва от недоказани и недоказуеми предпоставки, с цел да стигне до становище, което облагодетелства властващите на този свят, и предимно, притежателите на капитали. Т.е., това е истинска идеология, в противовес на една научна теория. Не би било трудно да се убедят в това прогресивните леви сили.

Но това, което е обезпокояващо е, че традиционната дребнобуржоазна критика, не се задълбочава в нещата. Тя приема основните неолиберални постановки. Тя не се възпротивява на “пазарната икономика”, нито на нейната идеология, а критикува само крайностите на използуването й, и претенцията й, че всичко минава през пазарните отношения. Социалдемократическите партии в хор заявяват: “пазарна икономика – да, но не – пазарно общество”. Например, културата и здравеопазванетотрябва да избягнат пазарните отношения! 

Но възможно ли е това при капитализма?

Ето защо, реформистката критика изглежда много повърхностна, и всъщност, играе играта на икономическите и политическите ръководители, и на самите капиталисти. Нейната цел е да се отърве от марксистките критерии – прекалено близки до опита на социалистическите страни.

Ние смятаме, че трябва да се възстанови марксисткия анализ, основан на два основни елемента на настоящото общество: - 1. разделение на хората на социални класи; и – 2. търговското богатство се създава от труда, който е извор на печалби и на натрупване на капитали - чрез експлоатация и незаплащане труда на работниците. Ако не тръгнем от това становище, съмняваме се, че могат да се разберат съвременните обществени явления.

списание “Противоречия” № 97 – 2002 г., Брюксел

Превод от френски: Петя Кандева

ИЗТОЧНИК