Енгелс за САЩ

...Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, на свой ред се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места в законодателните събрания както на съюза, така и на отделните щати, или живеят от агитацията за своята партия и се възнаграждават със служби след нейната победа. Известно е как се опитват американците от 30 години насам да отхвърлят това станало вече непоносимо иго и как въпреки всичко те все по-дълбоко затъват в това блато на корупчията. Тъкмо с примера на Америка момжем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била предназначена отначало. Там няма никаква династия, никаква аристокрация, никаква редовна войска – освен неколцината войници за упражняване на надзор над индианците, - няма бюрокрация с постоянна служба или с право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства и за най-корумпирани цели, а нацията е безсилна срещу тези два големи картела на политици, които привидно й служат, а в действителност господстват над нея и я ограбват...

Фридрих Енгелс, 1891 г.,

из увода към „Гражданската война във Франция“

Националният въпрос

/Глава 6 от произведението на Й.Сталин – „За основите на ленинизма“/

От тази тема вземам два главни въпроса: 

а) постановката на въпроса; 

б) освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция.

1. Постановката на въпроса. През последните две десетилетия националният въпрос претърпя редица крайно сериозни изменения. Националният въпрос през периода на II Интернационал и националният въпрос през периода на ленинизма далече не са едно и също нещо. Те дълбоко се различават помежду си не само по обем, но и по вътрешния си характер.

По-рано националният въпрос се затваряше обикновено в тесен кръг въпроси, които засягаха главно „културните" националности. Ирландци, унгарци, поляци, финландци, сърби и някои други националности в Европа – такъв беше кръгът на непълноправните народи, от чиято съдба се интересуваха героите на II Интернационал. Десетки и стотици милиона азиатски и африкански народи, които търпят национално потисничество в най-груба и най-жестока форма, обикновено си оставаха вън от полето на зрението. Не се решаваха да поставят на една и съща дъска белите и черните, „културните" и „некултурните". Две-три празни и киселосладки резолюции, в които старателно се заобикаля въпросът за освобождението на колониите – това е всичко, с което можеха да се похвалят дейците на II Интернационал. Сега тази двойственост и половинчатост по националния въпрос трябва да се счита ликвидирана. Ленинизмът разкри това крещящо несъответствие, разруши стената между белите и черните, между европейците и азиатците, между „културните" и „некултурните" роби на империализма и по такъв начин свърза националния въпрос с въпроса за колониите. С това националният въпрос беше превърнат от частен и вътрешнодържавен въпрос в общ и международен въпрос, в световен въпрос за освобождението на потиснатите народи в зависимите страни и колониите от игото на империализма.

По-рано принципът за самоопределението на нациите се тълкуваше обикновено неправилно, като се стесняваше често до правото на нациите на автономия. Някои лидери на II Интернационал стигнаха даже дотам, че правото на самоопределение превърнаха в право на културна автономия, т. е. в право на потиснатите нации да имат свои културни учреждения, оставяйки цялата политическа власт в ръцете на господстващата нация. Това обстоятелство водеше към туй, че идеята за самоопределение от оръдие за борба против анексиите рискуваше да се превърне в оръдие за оправдаване на анексиите. Сега тази бърканица трябва да се смята за преодоляна. Ленинизмът разшири понятието самоопределение, като го изтълкува като право на потиснатите народи в зависимите страни и колониите за пълно отделяне, като право на нациите за самостоятелно държавно съществуване. С това бе изключена възможността да се оправдават анексиите чрез тълкуване правото на самоопределение като право на автономия. А самият принцип на самоопределението беше превърнат, по такъв начин, от оръдие за заблуждаване на масите, какъвто той без съмнение беше в ръцете на социал-шовинистите през време на империалистическата война, в оръдие за разобличаване на всевъзможните империалистически въжделения и шовинистически машинации, в оръдие за политическо просвещаване на масите в духа на интернационализма.

По-рано въпросът за потиснатите нации се разглеждаше обикновено като чисто правов въпрос. Тържествено провъзгласяване на „национално равноправие", безбройни декларации за „равенство на нациите" – ето с какво се занимаваха партиите на II Интернационал, като замазваха факта, че „равенството на нациите" при империализма, когато една група нации (малцинството) живее от експлоатацията на друга група нации, е гавра с потиснатите народи. Сега това буржоазноправово гледище по националния въпрос трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът смъкна националния въпрос от висотите на многообещаващите декларации на земята, като заяви, че декларациите за „равенство на нациите", които не се подкрепят с непосредствена поддръжка на освободителната борба на потиснатите народи от страна на пролетарските партии, са празни и фалшиви декларации. По този начин въпросът за потиснатите нации стана въпрос за поддръжка, за помощ, за действителна и постоянна помощ на потиснатите нации в борбата им против империализма, за истинско равенство на нациите, за тяхното самостоятелно държавно съществуване.

По-рано националният въпрос се разглеждаше реформистически, като отделен самостоятелен въпрос, без връзка с общия въпрос за властта на капитала, за събарянето на империализма, за пролетарската революция. Мълчаливо се приемаше, че победата на пролетариата в Европа е възможна без непосредствен съюз с освободителното движение в колониите, че разрешението на национално-колониалния въпрос може да се постигне мълчешката, „от само себе си", вън от широкия път на пролетарската революция, без революционна борба против империализма. Сега това антиреволюционно гледище трябва да се смята за разобличено. Ленинизмът доказа, а империалистическата война и революцията в Русия потвърдиха, че националният въпрос може да бъде разрешен само във връзка и на почвата на пролетарската революция, че пътят за победата на революцията на Запад минава през революционния съюз с освободителното движение на колониите и зависимите страни против империализма. Националният въпрос е част от общия въпрос за пролетарската революция, част от въпроса за диктатурата на пролетариата.

Въпросът се поставя така: изчерпана ли са вече революционните възможности, които съществуват в недрата на революционно-освободителното движение на потиснатите страни, или не, и ако не са изчерпани – има ли надежда, основание да се използват тези възможности за пролетарската революция, да се превърнат зависимите и колониалните страни от резерв на империалистическата буржоазия в резерв на революционния пролетариат, в съюзник на последния?

На този въпрос ленинизмът отговаря положително, т. е. в смисъл че в недрата на националноосвободителното движение на потиснатите страни има революционни способности и че тия способности могат да се използват за събарянето на общия враг, за събарянето на империализма. В това отношение механиката на развитието на империализма, империалистическата война и революцията в Русия напълно потвърждават изводите на ленинизма.

Оттук произтича и необходимостта от поддръжка, от решителна и активна поддръжка на националноосвободителното движение на потиснатите и зависимите народи от страна на пролетариата.

Това не значи, разбира се, че пролетариатът трябва да поддържа всяко национално движение, всякъде и всякога, във всички отделни конкретни случаи. Думата е за поддържане на такива национални движения, които водят към отслабването и събарянето на империализма, а не към неговото укрепване и запазване. Има случаи, когато националните движения на отделни потиснати страни се сблъскват с интересите на пролетарското движение. Само по себе си се разбира, че в такива случаи не може и дума да става за поддържане. Въпросът за правата на нациите не е изолиран и самостоятелен въпрос, а е част от общия въпрос на пролетарската революция, подчинена на цялото и изискваща разглеждане от гледище на цялото. През четиридесетте години на миналия век Маркс беше за националното движение на поляците и унгарците, против националното движение на чехите и южните славяни. Защо? Защото чехите и южните славяни бяха тогава „реакционни народи", „руски предни постове" в Европа, предни постове на абсолютизма, докато поляците и унгарците бяха „революционни народи", които се бореха против абсолютизма. Защото подкрепянето на националното движение на чехите и южните славяни означаваше тогава косвена подкрепа на царизма, най-опасния враг на революционното движение в Европа.

„Отделните искания на демокрацията – казва Ленин, – в това число и самоопределението, не са абсолют, а частица от общо-демократическото (сега: общосоциалистическото) световно движение. Възможно е при отделни конкретни случаи частицата да противоречи на общото, тогава тя трябва да се отхвърли".

Така стои работата с въпроса за отделните национални движения, за възможния реакционен характер на тези движения, ако, разбира се, ги разглеждаме не от формално гледище, не от гледището на абстрактните права, а конкретно, от гледище на интересите на революционното движение.

Същото трябва да се каже и за революционния характер на националните движения изобщо. Несъмнената революционност на националните движения в грамадното число случаи е толкова относителна и своеобразна, колкото е относителна и своеобразна възможната реакционност на някои отделни национални движения. Революционният характер на националното движение в обстановката на империалистическото потисничество съвсем не предполага непременна наличност на пролетарски елементи в движението, наличност на революционна или републиканска програма на движението, наличност на демократическа основа на движението. Борбата на афганистанския емир за независимост на Афганистан е обективно революционна борба, въпреки монархическите възгледи на емира и на неговите привърженици, защото отслабва, разлага, подкопава империализма, докато борбата на такива „отчаяни" демократи и „социалисти", „революционери" и републиканци, като например Керенски и Церетели, Ренодел и Шайдеман, Чернов и Дан, Хендерсон и Клаинс, през време на империалистическата война беше реакционна борба, защото имаше за резултат разкрасяването, укрепването победата на империализма. Борбата на египетските търговци и буржоазни интелигенти за независимост на Египет по същите причини е обективно революционна борба, въпреки буржоазния произход и буржоазното звание на лидерите на египетското национално движение, въпреки че те са против социализма, докато борбата на английското работническо правителство за запазване зависимото положение на Египет по същите причини е борба реакционна, въпреки пролетарския произход и пролетарското звание на членовете на това правителство, въпреки че те са „за" социализма. Да не говоря вече за националното движение в други, по-големи колониални и зависими страни като Индия и Китай, всяка крачка на които към освобождение, даже ако тя нарушава изискванията на формалната демокрация, е мощен удар върху империализма, т. е. крачка несъмнено революционна. Ленин е прав, като казва, че националното движение на потиснатите страни трябва да се преценява не от гледище на формалната демокрация, а от гледище на фактическите резултати в общия баланс на борбата против империализма, т. е. „не изолирано, а в световен мащаб".

2. Освободителното движение на потиснатите народи и пролетарската революция. При разрешаването на националния въпрос ленинизмът излиза от следните положения:

а) светът е разделен на два лагера: лагер на шепа цивилизовани нации, които притежават финансовия капитал и експлоатират грамадното мнозинство от населението на земното кълбо, и лагер на потиснатите и експлоатираните народи на колониите и зависимите страни, които съставляват това мнозинство;

б) колониите и зависимите страни, потискани и експлоатирани от финансовия капитал, са грамадният резерв и най-сериозният източник на сили за империализма;

в) революционната борба на потиснатите народи от зависимите и колониалните страни против империализма е единственият път за тяхното освобождение от гнета и експлоатацията;

г) най-важните колониални и зависими страни вече са тръгнали по пътя на националноосвободителното движение, което не може да не доведе до криза на световния капитализъм;

д) интересите на пролетарското движение в развитите страни и на националноосвободителното движение в колониите изискват съединението на тези два вида революционно движение в общ фронт против общия враг, против империализма;

е) победата на работническата класа в развитите страни и освобождението на потиснатите народи от игото на империализма са невъзможни без създаването и укрепването на общ революционен фронт;

ж) образуването на общ революционен фронт е невъзможно без непосредствената и решителна подкрепа на освободителното движение на потиснатите народи от страна на пролетариата на потискащите нации против „отечествения" империализъм, защото „не може да бъде свободен народ, който потиска други народи" (Маркс);

з) тази подкрепа означава отстояване, защита, осъществяване на лозунга – право на нациите на отделяне, на самостоятелно държавно съществуване;

и) без провеждането на този лозунг е невъзможно да се постигне обединение и сътрудничество на нациите в едно единно световно стопанство, което съставлява материалната база за победата на социализма;

к) това обединение може да бъде само доброволно, възникнало върху почвата на взаимното доверие и на братските взаимни отношения между народите.

Оттук следва, че в националния въпрос се различават две страни, две тенденции: тенденция към политическо освобождение от империалистическите вериги и към образуване на самостоятелна национална държава, която тенденция възниква върху почвата на империалистическия гнет и колониалната експлоатация, и тенденция към стопанско сближаване на нациите, която възниква във връзка с образуването на световния пазар и световното стопанство.

„Развиващият се капитализъм – казва Ленин – познава две исторически тенденции в националния въпрос. Първата: пробуждане на националния живот и националните движения, борба против всяко национално потисничество, създаване на национални държави. Втората: развитие и засилване на най-различни сношения между нациите, разрушаване на националните прегради, създаване на интернационалното единство на капитала, на икономическия живот изобщо, на политиката, науката и т. н.

Двете тенденции са световен закон на капитализма. Първата преобладава в началото на неговото развитие, втората характеризира зрелия и отиващ към своето превръщане в социалистическо общество капитализъм".

За империализма тези две тенденции са непримирими противоречия, защото империализмът не може да живее без експлоатация и насилствено държане на колониите в рамките на „единното цяло", защото империализмът може да сближава нациите само чрез анексии и колониални заграбвания, без които изобщо той е немислим.

За комунизма, напротив, тези тенденции са само две страни на едно и също дело, на освободителното дело на потиснатите народи под игото на империализма, защото комунизмът знае, че обединението на народите в единно световно стопанство е възможно само върху началата на взаимното доверие и доброволното споразумение, че пътят за образуването на доброволно обединение на народите минава чрез отделянето на колониите от „единното" империалистическо „цяло", чрез тяхното превръщане в самостоятелни държави.

Оттук необходимостта от упорита, непрекъсната, решителна борба против великодържавния шовинизъм на „социалистите" от господстващите нации (Англия, Франция, Америка, Италия, Япония и др.), които не желаят да се борят против своите империалистически правителства, не желаят да подкрепят борбата на угнетените народи в „техните" колонии за освобождаване от потисничеството, за държавно отделяне.

Без такава борба е немислимо възпитаването на работническата класа на господствуващите нации в духа на истинския интернационализъм, в духа на сближаване с трудещите се маси в зависимите страни и колониите, в духа на действителната подготовка на пролетарската революция. Революцията в Русия не би победила, и Колчак и Деникин нямаше да бъдат разбити, ако руският пролетариат не се ползваше със съчувствието и подкрепата на потиснатите народи на бившата Руска империя. Но за да спечели съчувствието и подкрепата на тези народи, той трябваше преди всичко да счупи веригите на руския империализъм и да освободи тези народи от националното потисничество.

Без това би било невъзможно да се заздрави Съветската власт, да се насади истински интернационализъм и да се създаде оная забележителна организации на сътрудничество между народите, която се нарича Съюз на съветските социалистически републики и която е жив първообраз на бъдещото обединение на народите в единно световно стопанство.

Оттук произтича необходимостта да се води борба против националната затвореност, ограниченост, обособеност на социалистите от потиснатите страни, които не желаят да се издигнат по-високо от своята национална камбанария и не разбират значението на връзките между освободителното движение в своята страна и пролетарското движение в господстващите страни.

Без такава борба е немислимо да се отстои самостоятелната политика на пролетариата от потиснатите нации и неговата класова солидарност с пролетариата на господствуващите страни в борбата за събаряне на общия враг, в борбата за събаряне на империализма.

Без такава борба интернационализмът би бил невъзможен.

Такъв е пътят за възпитанието на трудещите се маси от господстващите и потиснатите нации в духа на революционния интернационализъм.

Ето какво казва Ленин за тази двустранна работа на комунизма по възпитаването на работниците в духа на интернационализма:

„Може ли това възпитание ... да бъде конкретно еднакво за големите и потискащи нации и за малките угнетявани нации? за анексиращите нации и анексирваните нации?

Очевидно, не. Пътят към една и съща цел: към пълното равноправие, към най-тясното сближаване и по-нататъшно сливане на всички нации върви тук очевидно по различни конкретни пътища – също както например пътят към точката, която се намира в средата на дадена страница, от единия край на страницата върви наляво, а от противоположния край на страницата – надясно. Ако социалистът от великата, угнетяваща, анексираща нация, изповядвайки изобщо сливане на нациите, забрави макар за минута, че „неговият" Николай II, „неговият" Вилхелм, Георг, Поанкаре и пр. също са за сливане с малките нации (чрез анексии) – Николай II е за „сливане" с Га-лиция, Вилхелм II – за „сливане" с Белгия и пр., – то такъв социалист ще се окаже смешен доктринер в теорията и помощник на империализма на практика.

Центърът на тежестта на интернационалното възпитание на работниците от потискащите страни непременно трябва да бъде в пропагандирането и защитата на свободата за отделяне на потиснатите страни. Без това няма интернационализъм. Ние сме в правото си и сме длъжни да третираме всеки социалист от потискаща нация, който не води такава пропаганда, като империалист и мерзавец. Това е безусловно искане, макар случаят на отделяне да е възможен и „осъществим" преди социализма само един от 1000 случая ...

Напротив, социалистът от малката нация трябва да постави центъра на тежестта на своята агитация върху втората дума от нашата обща формула – „доброволно съединение" на нациите. Той може, без да нарушава своите задължения като интернационалист, да бъде и за политическата независимост на своята нация, и за нейното включване в съседната държава X, Y, Z и пр. Но във всички случаи той трябва да се бори против дребнавата национална ограниченост, затвореност, обособеност и да държи сметка за цялото и всеобщото, за подчиняване интересите на частното на интересите на общото.

Хората, които не вникват във въпроса, намират, че е „противоречиво" социалистите от потискащите нации да искат „свобода на отделяне", а социалистите от угнетените нации – „свобода на съединение". Но малко размишление показва, че друг път към интернационализма и сливането на нациите, друг път към тази цел от даденото положение няма и не може да има". 

ИЗТОЧНИК

Какво е диалектически материализъм?

Диалектическият материализъм е философията на марксизма-ленинизма, мироглед на Комунистическата партия, научен израз на коренните интереси на работническата класа. Марксистката философия идейно въоръжи работническата класа в борбата за освобождение на трудещите се от гнета на капитала. Под знамето на марксистко-ленинския мироглед работническата класа победи в Русия и в страните с народна демокрация в Европа и Азия.

Диалектическият материализъм е единствено научна философия, която качествено се различава от всички предшестващи философски учения, в това число и прогресивните. Предмет на диалектическия материализъм са най-общите закони на движението, изменението и развитието на природата, обществото и познанието. Диалектическият материализъм е философско обоснование на революционното преобразуване на природата и обществото. Диалектическият материализъм представлява единство на марксисткия диалектически метод и марксисткия философски материализъм. Създаването на диалектическия материализъм означава края на старата философия, която противостоеше на специалните науки и претендираше да познава абсолютната истина като последна инстанция. Диалектическият материализъм обобщава данните на науката и практиката и поради това се явява мироглед на прогресивната наука и прогресивната практика. Със създаването на диалектическия материализъм Маркс и Енгелс извършиха велик революционен преврат във философията.

Диалектическият материализъм е теоретическият фундамент на комунизма. Като разпространиха диалектико-материалистическия мироглед върху разбирането на историята на обществото, Маркс и Енгелс превърнаха социализма от утопия в наука, обосноваха неизбежността на революционния преход от капитализма към социализма. Диалектическият материализъм е теоретическата основа на Комунистическата партия, основата на нейната програма, стратегия и тактика.

Прямата, откритата, войнстващата партийност е специфична черта на диалектико-материалистическия мироглед. Докато партийността на буржоазната философия изразява класовата ограниченост, користолюбието и субективизма на буржоазията, партийността на диалектическия материализъм съвпада с истинско научната обективност. 

Из "Диалектически материализъм",

издание на Философския институт към Академията на науките на СССР

Из увода на "Наемен труд и капитал"

Из увода на Фридрих Енгелс към произведението на Маркс „Наемен труд и капитал“

„...Ние живеем днес при господството на капиталистическото производство, при което една голяма и постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу работна заплата за притежателите на средствата за производство – инструменти, машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за живот – или тяхната парична цена, - която е средно необходима, за да го прави работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.

И така, нашият работник получава от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този капиталист си прави приблизително следната сметка:

Да приемем, че нашият работник – машинен шлосер – трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за един ден. Суровината – желязо и месинг в необходимата предварително обработена форма – струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на същата парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият работник, представляват пресметнато за еди ден и за неговия дял, стойност от 1 марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от него разходи.

Откъде идват тези марки, които капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд. Следователно средната цена на нашата машинна част – 27 марки – би трябвало да е равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27 марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка – в изгорелите през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават 6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда, прибавен от нашия работник към суровината.  Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после какво представлява „стойността на труда“.

„Стой!“ – извиква нашият машинен шлосер. „Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 мари. Каква е тая работа?“

Ако по-рано с нашата стойност на труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме много повече, отколкото ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за капиталиста – 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата, а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то твърде различни!

Противоречието става още по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа – 3 марки, сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд. Следователно – или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма от другата, или 12 е равно на 6. И в двата случая се получава пълна безсмислица.

Колкото и да се блъскаме, няма да излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена улица беше Карл Маркс...“

Първо успешно събитие

На 26 ноември студентска инициатива „Марксистки клуб УНСС”организира прожекция на лекцията на Ричард Улф „Икономическата теория на Маркс”. На проявата присъстваха около 40 души. Събитието започна с представяне на идеята за създаване на марксистки клуб в университета и разказ за живота на Ричард Улф. Беше намекната необходимостта от изучаването на алтернативни икономически теории и творчеството на Маркс в съвременната епоха.

След това се премина към прожекцията на лекцията на Улф. В нея американският икономист разказа за едностранчивостта на икономическата наука в САЩ и затова как там  пазарната доктрина си е осигурила монопол. На достъпен за широката публика език Улф разясни в основни линии най-важните аспекти от марксизма. С нагледни примери той представи сложни научни постановки като принадена стойност и диалектически материализъм.

След края на прожекцията започна дискусия. Участниците в нея се обединиха около мнението, че изучаването на трудовете на Маркс е необходимо, особено в един икономически университет. Обсъди се значението на думи като „свобода” и „демокрация” и за това как те се използват неправилно в контекста на икономическата система, в която живеем.

Благодарим на всички, които дойдоха на нашата прожекция и взеха участие в дискусията. Надяваме в най-скоро време да имаме възможност да организираме друго такова публично събитие.

Маркс умря! Да живее Маркс!

През 1989 г. Франсис Фукуяма обяви “краят на историята”, а там, където историята е свършила, няма място повече за една концепция, чието особено важно качество е историчността, идеята за движение на историята в определена посока, каквато е тази на Карл Маркс. Маркс остана назад вече в свършилата история, а тя бе свършила съвсем не там, където той очакваше да стане това.

През 1990 г. преустанови живота си “Проблеми на мира и социализма” – издаваното на 28 езика в Прага ежемесечно списание на комунистическите и работнически партии. През 1991 г. спря да излиза “Marxism Today” – теоретическият орган на Британската комунистическа партия – списанието, водило преди това епична битка с идентифицирания от самия него феномен на нова вълна от прокапиталистическа идеология като “тачъризма”. “Тачъризмът” като че ли победи “Marxism Today”. Повечето от преименуваните и идеологически променили се комунистически партии в Източна Европа престанаxа да търсят своите корени в Маркс. В БСП до 2002 г. години имаше идейно движение “Марксистка платформа”, но след това то изчезна.

В началото на 1991 г. разговарях в коридора на СУ с директора на библиотеката му. Към нас се приближи достолепен професор и започва да му се кара защо още не е изxвърлил работите на Маркс и Енгелс от лавиците на университетската библиотека, защото “тровят съзнанието на студентите”.

В писмо до Живков срещу ръководството на Института за философски науки в началото на 1989 г. пише, че сред стоте човека там имало и един, който не е марксист. Две години по-късно бяxа останали само двама-трима, готови да признаят себе си за марксисти, и то само в личен разговор, оглеждайки се боязливо в страни. За сметка на това се бяха появили изведнъж купища кантианци, xайдегерианци, аналитични философи, постмодернисти и какви ли още не.

Бивши участници в популярния марксологически кръжок в Софийския университет през 80-те години започнаxа да говорят, че капитализмът вече не съществува и ние живеем в едно ново “потребителско общество”, различно от капитализма. Някои от тях намериха доходни места в неолибералните НПО-та.

Във Вашингтон се запознаx през 1993 г. със знаменития харвардски професор Самюел Xънтингтън, който се опита да ме убеждава, че идеологиите вече нямат значение, Маркс си е отишъл, идва съвсем друго време – на сблъсък не на идеологии, а на “цивилизации”.

През 2001 г. моят някогашен преподавател по естетика от СУ проф. Исак Паси, след като десетилетия беше възприемал себе си като марксист, на 73 години се покая във в. “Труд” и обяви, че най-после бил разбрал, че идеята на Маркс за нарастващото обедняване на работническата класа не се била осъществила, поради което се отказва от марксизма и иска прошка от тези, които е учил на марксизъм.

Изглеждаше като че ли Маркс бе окончателно затрупан под развалините на разпадналото се минало.

Да живее Маркс!

Много скоро обаче миналото започна да се завръща, паралелно с възхода на глобализирания неолиберален капитализъм, нарастващото неравенство и обедняване на големи маси от хора. На 28 октомври 1998 г., в Ландън скул ъв икономикс неговият директор, най-известният жив социолог Антъни Гидънс, в претъпканата с xора зала започна своята първа публична лекция по проблемите на глобализацията. Началните му думи бяxа: “Аз не знам колко от вас тук са си взели “Гардиън”, но сигурно сте видели вчерашния му брой. Е, той се завръщал, според “Гардиън” . . . Kaрл Маркс се завръщал. Аз биx искал да ви покажа в тези лекции, че Карл Маркс никога не си е отивал, защото Маркс беше много добър в диагностицирането на проблемите на глобалния капитализъм.” Тези негови думи бяxа посрещнати с бурни ръкопляскания. До мен една жена плачеше.

През същата тази 1998 г., не кой да е, а световният финансов спекулант Джордж Сорос, спечелил милиарди от дерегулираните пазари, издаде своята работа «Кризата на глобалния капитализъм», в която, критикувайки неокласическия икономикс, въведе понятието «пазарен фундаментализъм» и заяви нещо, което голяма част от новопоявилите се преподаватели по икономикс в Източна Европа трудно биxа изрекли, а именно, че “Маркс и Енгелс дадоxа много добър анализ на капиталистическата система преди 150 години, по-добър в някои отношения, трябва да кажа, от класическата икономическа наука.»

Тогава и прочетох издадената пет години по-рано – по времето, когато у нас се осъществяваше лов на вещици и заклеймяваxа бивши марксисти, а работите на Маркс и Енгелс бяxа изxвърлени от лавиците на големите библиотеки в България - книга “Призраците на Маркс”, на знаменития френски философ Жак Дерида, който в никакъв случай не може да бъде наречен марксист. Там той пишеше: “Препрочитайки “Манифеста” и няколко други велики произведения на Маркс, аз си казаx, че е сложно, а може би невъзможно да се намери някакъв друг текст, принадлежащ към философската традиция, чиито уроци да изглеждат така съвременни днес...”

После дойде септември 1999 г., когато ББС проведе онлайн проучване на това кой е най-големият мислител на изминаващото xилядолетие и Маркс бе обявен за “мислителя на xилядолетието”.

През 2011 г. издателството на Йелския университет издаде превърналата се в бестселър книга на големия английски философ и литератор Тери Игълтън “Защо Маркс беше прав”.

На 4 юли 2011 английският вестник “Гардиън” публикува статия на Стюарт Джефрис под знаменателното заглавие “Защо марксизмът е във възxод отново”. Статията завършваше със заключителната фраза на “Комунистическия манифест”: “Нека управляващите класи да треперят от комунистическата революция. Пролетариите няма какво да губят освен оковите си".

В броя си от май-юни 2009 г. знаменитото американско списание “Форин полиси” публикува статия под заглавие “Истински модерният Маркс” , в която говори за «ренесанс на интереса» към него, защото той преди всички други е предсказал особеностите на днешната капиталистическа глобализация. Неслучайно в световен план рязко е скочила продажбата на «Капитала». Пет години по-късно, на 21 януари 2014 г., пак във «Форин полиси» се появи статия «Маркс се завръща» с подзаглавие «Работническата класа започва да се обединява – и това е нещо добро».

На 7 септември 2011 г. "Харвард бизнес ревю" - икономическото списание на един от най-добрите световни университети - Харвардският, постави на обсъждане въпроса "Прав ли беше Маркс?" и прилагайки неговите разбирания за такива явления като обедняване, криза, стагнация, отчуждение, фалшиво съзнание, стоков фетишизъм, откри, че те са валидни и днес.

На 11 август 2011 г., в голямо свое интервю в «Уолстрийт джърнъл», един от знаменитите съвременни икономисти Нуриел Рубини (който не е марксист) заяви, че Маркс е бил прав, когато е говорел за това, че «капитализмът може да саморазруши себе си». 

В редица германски университети започнаxа да се организират семинари за съвместно четене на "Капиталът", защото нарастващо число xора почнаxа да смятат, че идеологът на комунизма трябва да бъде преосмислен и преоткрит в ерата на глобалната криза. Xумболтовият университет проведе голяма конференция под надслов “Да преосмислим Маркс”. В Интернет в хит се превърнаха превежданите на различни езици, включително и на български, лекции на двама американски професори - по проблемите на марксизма на проф. Ричард Улф и по проблеми на Капитала на Маркс на проф. Дейвид Харви .

През 2012 г. Франсис Фукуяма излезе в списание “Форин ъфеърс” със статия “Бъдещето на историята”. Оказа се, че историята, с която Маркс трябваше да остане в миналото, не е свършила, а има дори бъдеще. Историята продължава и в бъдещето, а с нея и Маркс тогава не би следвало да остава, затрупан от развалините на миналото, а да бъде и част от бъдещето. През същата тази година Американската икономическа асоциация постави на своя календар на челно място фигурата на Карл Маркс. Нищо, че точно по това време у нас анонимното сдружение “Майки против насилието” разпространи в медиите искане за изxвърляне на бюста на Маркс от задния двор на УНСС, защото това бил “източник на тоталитаризма” и на какво ли още не. Нашите провинциални закъснели антикомунистически и антимарксистки талибани бяха изостанали със своето изстъпление с четвърт век и тотално се разминаваха с посоката на времето..

На 25 март 2013 г. Майкъл Шуман излезе в списание "Тайм" със своята статия “Отмъщението на Маркс: как класовата борба оформя света”, преведена след това на десетки езици. “Все още революцията на Маркс предстои да се материализира”, казва той. И още: “Маркс не само е диагностицирал болестите на капитализма, но също и изходът от тях.». Маркс се оказа не само в миналото и настоящето, Маркс ни гледа и от бъдещето.

На 6 ноември 2013 г. едно от двете най-популярни световни научни списания “Нейчър” публикува свое проучване на големите мислители на всички времена в различните области на науката, на основата на прилагане към тяx съвременните системи за наукометрични показатели, с които се измерват приноса на различните учени. Сравняват се 35 000 учени от всички направления на научното познание и всички времена, и се оказва, че Маркс е най-влиятелният учен на всички времена.

На 10 ноември 2013 г. във в. “Гардиън” се появи материал, озаглавен “Преподавателите по икономикс, обвинени, че не могат да се освободят от заблудите преди кризата”. Статията бе онагледена с голяма снимка на Маркс и в нея се разказва за конференция с икономисти в Лондон, организирана от британското министерство на финансите, за търсене на отговори на кризата. Изтъкната е била небxодимостта от нови курсове по икономика, които да включват и “ученията на Маркс и Кейнс, за да се подкопае господството на неокласическите теории на свободния пазар”.

През декември 2013 г. папа Франциск І заяви, че за него не е обида това, че десницата в САЩ го е заклеймила като марксист. По този повод “Гардиън” излезе на 16 декември 2013 г. със статия “И какво от това, ако папата бе марксист”, в която остро възразява срещу опитите думата “марксист” да се употребява с негативен оттенък.

На 30 януари 2014 г. едно от най-известните световни издания в областта на шоу бизнеса, американското списание “Ролингстоун”, излезе със статия под заглавие “Маркс беше прав: Пет изненадващи неща, които Карл Маркс предсказа за 2014 г.” с подзаглавие “От iPhone 5S  до корпоративната глобализация модерният живот е пълен с доказателства на марксовите прогнози”. Съвременният живот е пълен с доказателства за марксовите прогнози, ни казват съвременните последователи на знаменитата музикална рок група “Ролингстун”

На 15 февруари 2014 г. в най-голямата зала на Лондонския университет се събраха студенти от цяла Великобритания, за да основат Марксистка студентска федерация, която си поставя за цел да обедини “студенти, обучени на марксизъм”. Неслучайно британски медии говорят за “завръщането на Дикенсовия капитализъм”.

Справка от началото на февруари 2013 г. в световната виртуална книжарница “Амазон.ком” показва, че в нея има 23 313 книги, в чието заглавие стои името на Маркс. Заглавията, свързани с иконата на неолибералния капитализъм Айн Ранд, са само 2 401, т.е. почти 11 пъти по-малко. В нашето неолиберално реставрирано българско капиталистическо настояще близо половината българи са на границата на оцеляването, подобно на марксовия пролетариат. И затова във виртуалната глобална книжарница брадатата фигура на Маркс ни гледа и мъчи да обясни света чрез тези 2 401 книги. Да ни каже, че светът може да бъде и друг – по-добър, по-справедлив, без милионите бедстващи. Затова и този свят все по-гръмогласно започва да скандира “Да живее Маркс!”

Проф., д.ф.н., Васил Проданов – преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки(1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН(1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които «Насилието в модерната епоха», «Познание и ценности», «Биоетика», «Биосоциални ценности» и др.

ИЗТОЧНИК